За овците, овчарите и столицата на Хабсбургската империя

Направо ми иде да си скинем дреите, казвам ви честно! То бива бива, ама такова чудо нема! Цел живот се изтеглям късата клечка. Първо баща ми преписа къщата барабар с два декара нива на сестра ми, после се ожених за най-големата усойница у целото поречие, а преди две години дойдоха некакви и ми взеха казаня за варене на ракия, щото не знам там какъв си европейски закон съм бил нарушил. Ама тва с КТБ просто ме срина като като личност и окончателно ме вкара у редиците на отявлените песимисти. На вас може и да не ви пука за душевното ми състояние, ама аз съм длъжен да си кажем – вече съм един завършен хейтър и те така те!

Моя милост е предприемач по душа. Затова преди една петилетка сбрах какво имаше парици у буркана и айде на Националния сбор на овцевъдите у Арбанаси. Той тогава още не беше основан, ама айде да не ставаме дребнави. Убаво село. Камара гъзари притежават малки, спретнати къщурки по четири-петстотин квадрата там. Ама аз немам за цел да се праим на екскурзовод, а да ви разкажем какъв патежлък ми се стовари на дебелата кратуна.
Купих си десет овци и айде у село. Сички много се учудиха, що беха свикнали да съм постоянно присъствие у кръчмата и да не вършим работа за пет стотинки. Ама аз се стегнах и нещата тръгнаха. Верно, по цел ден обикалям ливадите като улав да пасем стадото, косим, пластим, сушим, прибирам сено, ама иначе млекце, вълна, некое ягънце продавам. И почнах да завъртам малко левове и пак да пълним буркана. Ама за агнетата и КТБ ми беше приказката, не ме прекъсвайте, що си загубих мисълта!
Овците се оказаха голема работа, да му се не види. Занесем млекото у мандрата, после секи понеделник на пазара у града – те ви кашкавалче, те ви сиренце, те ви масълце, а сега дайте париците… Пролецка продадем десет-петнайсе ягънца, па и от вълната изкарам пара… Платих си вересиите на Ваня Шугавата у хоремага, наплъних бурканя с връх, втори, трети, то не останаха буркани за компоти. Сичко натъпкано с левове, евро, долари. Даже некви албански лекове имах, ама тва е друга тема на разговор.
И почнах да се чудим тиа пари кво да ги праим. Те го, зеха да обикалят покрай къщата секви от Долната махала, къде се издържат само от кражби. Ше влезнат и, мани, че париците ше отнесат, а и нищо чудно да ме олисветат за по-сигурно. Требва некво решение да земем… Таа мисъл ме гложди поне два-три месеца. А бурканите с парата си се трупат у мазето, зад големото буре с червен отел. И се чудих бая време, да ви кажем…
Ама Вселената си знае работата. Когато вече мислех, че немам достатъчно буркани, а иде време да се слагат компоти от сливи (немам нищо сексуално предвид, не ме бъркайте с некой простак), решението на проблема ми си дойде от само себе си.
Седим си една вечер и си покръцвам ракийца със салата от доматец, къде съм го набрал от градината, мойта си градина, и гледам една телевизия, къде у името си съдържа свещеното за евреите число. Немам право да праим продуктово позициониране, та сещайте се, ако можете. И изведнъж почва рекламен блок! Посегнах машинално къде дистанционното, ама ръката ми замръзна у въздухо.
КТБ (не, тва не е продуктово позициониране, тва си е чиста реклама). Като чух кви лихвени проценти дават, викам си “Закво да държим парите у буркани, а да не ги дадем ората да работат с тех, а я да изкарвам некой лев те така, от нищото!?”. Още повече, че Стоичков участваше у клипа, а я за Стоичков умрем още от деведесе и четвърта. Така се напих от кеф, че бех заспал на масата. Сутринта ставам, поизкъпах се, обръснах се гладко за пръв път от казармата и айде на рейса. Сичките буркани с парици ги носим у сакове, а те тежат, та майката си трака. Не е като да кажеш, че са двеста и неколко милиона, ама пак си е зор да ги носиш, да му се не види.
Влазам у офиса на КТБ, он един лъскав ви казвам, вдъхва доверие. Седам срещу едно гише и казвам, че искам да си отворим сметка и да внасям. Отсреща една убавица, ама убавица, та дрънка, вика “Колко, уважаеми господине”. Казах й и тя веднага се ухили още по-широко и звънна един телефон. После ми каза да се качим нагоре по едни стълби. Аз се качих, ама малко ме достраша да не би да ме ограбат. Ама си викам “Ей, селянин прост, кой ще те ограби в банка бе!?”. И ми олекна некакси…
У коридора ме посрещат двама. Единият дебел и голем, ама много ви казвам. На къде Христова възраст. И с костюм, къде хич му не беше по мерка, май от песъчна коприна беше, поне така ми се стори. Другият чичка некъв, строен, запазен, с един такъв мустак… Приличен човечец, вдъхва доверие, като офиса, кък казах по-горе. Ръкувахме се, кой знае що дебелото момче ми каза, че не е изнесло никаква информация от ДАНС и добави:
– Аз отивам за пет XXL дюнера, че съм малко гладен. Някой иска ли нещо от “ЛАФКА”-та?
На мен бурканите в саковете ми тежаха вече, та кимнах отрицателно. Оня, дето отиваше за турска кухня и изглеждаше некак, все едно е преживел катарзис, замина, придружаван от поне петнайсе охранители, а мустакатият чичка ме покани в офиса си.
Офис като слънце, казвам ви! Стабилен мъж. Сипа ми едно уиски от шише с черен етикет и вика:
– Доколкото разбрах, искате да ни ставате корпоративен клиент, уважаеми господине! Честито, направил сте правилния избор!
– Ами… Да… – не се чувствах у свои води, признавам си. Даже не знам кво значи “корпоративен”. Отпих голема глътка. Резливо у първия момент, ама после се разлива блажено като предизборна кампания на телевизионен водещ.
– Дайте паричките и попълнете този документ. – мустакатият ми хвърли такава обезоръжаваща усмивка, че и къщата си бих му преписал.
Попълних, оставих бурканите, здрависахме се и кой откъде е.
–
И сега кво стана!? Лихви, лихви, ама парите ми зачезнали. Ванката Искров вика, че щели да ми ги върнат. И на Вежди щели да му ги върнат. Да де, демек да земат от моите и ваште данъци и да ми изплатят вложенията. Нема лошо, поне за мене. И за Вежди.
Ама тънкият момент е, че аз требва да купувам смески и ярма за добичетата, а парите щели да дойдат след няколко месеца. Май… (не като месец май, а като ”евентуално“, искам да кажем).
А дотогава кво!? Нали съм корпоративен клиент, да ходим да косим и да овчарувам вече не ми прилега. Отдавна съм си взел неколко човека да връшат таа работа. Давам им по сто лева на месец, и те доволни, и аз доволен. Не знам кво да правим. Те го, на банкомата съм, ама картата ми не мое да бъде обслужена. Даебаиживотецдаебааз! Един път да умрем, та да се родим! Ама дано да е у Виена, при оня мустакатия, къде уж ми вдъхваше доверие…

Другарю Станишев, моля Ви, останете!

(Отворено писмо от анонимен контрапротестиращ пенсионер до ”Позитано“ 20)

Здравейте, мили другари!
Няма как да не започна това писмо с благодарност, че ми вдигнахте пенсията с 5 лева, които, за някои долни капиталисти и контрареволюцоинери може да са нищо, но за мен са си цифром и словом три кисели млека и още три хляба. Тоест, вие ми подарявате три дена спокоен живот месечно. Благодаря Ви още веднъж, нямате представа колко съм развълнуван и признателен! Но сега към основния въпрос, по който Ви пиша…
Наистина съм много притеснен от това, което разбрахме всички ние вчера. Сергей Дмитриевич щял да напуска страната и да заминава за Брюксел. Ама, другарю Станишев, как може!? Да, вярно, отдавна преминахте психологическата граница от десет поредни загубени парламентарни, местни, европейски и всякакви избори, но нима това може да измести от фокуса на вниманието ни, на нас, Вашите заклети симпатизанти, фактът, че имате толкова интелигентно излъчване, несъмнено наследено от Вашият велик баща и култивирано по време на престоя Ви в СССР!?
Да, някой давал пари на някой си Петер Хохегер, но да не би това да сте Вие!? Лично! Някой да Ви е заснел, да Ви е показал по телевизора или нещо подобно? Ни най малко! А едно време какво разузнаване имахме, другарю Станишев… Но това е друга тема, да не се отклонявам от посланието си към Вас, другарю Станишев…
Разбира се, могат да се кажат няколко думи и за прословутото Ви изказване, че кризата ще ни подмине, другарю Станишев. Вие и тогава бяхте много убеден в думите си, както винаги изглеждате – самоуверен и достолепен. Така трябва да се държи един истински мъж! Особено такъв, който е писал диплома работа на тема „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“. Истински мъж сте Вие, другарю Станишев! Казахте го и не носите никаква вина, че на власт дойде онова мекере от Банкя и кризата ни удари с пълна сила.
Заради вашата самоотверженост и журналистите един въпрос, на който да отговорите, не могат да ви зададат. Защото сте школуван и подготвен за всякакви ситуации. Колкото и да се опитват, няма как да пробият бронята на танка Ви, ако ми позволите да се изразя метафорично. И още една метафора – за нас Вие сте като Матросов на амбразурата! Вие сам сте го казал отлично – “Защото сме социалисти!”.
Какво от това, че някакви си там в Бобовдол били принудени да гласуват? Ние преди Десети всички гласувахме под строй, пък пак сме си живи и здрави, нали другарю Станишев?
Или пък много пагубно за партията ни било, че сме правили безпринципни коалиции. За истинския комунист единствените цели винаги са били властта и светлото бъдеще, другарю, не обръщайте внимание на злостни клевети че, видите ли, сте достигнал до кокала по най-извратения възможен начин.
Обвиняват Ви, че под Ваше ръководство Столетницата главоломно губи подкрепа. Защо не изкрещите в наглите им лица: А Полски Тръмбеш???
Останете, другарю Станишев! Защо ви е този упадъчен Брюксел!? Тук си имате всичко. И премиер, който Ви е истинска марионетка, и все още мъждееща надежда да се строи “Южен Поток”, а и някакви блещукащи опции гадовете мръсни от ЕС дори и за АЕЦ “Белене” да позволят да продължите да мятате пачки в гьола… За да си играете, както обичате по невероятно специфичен за Вас начин, другарю Станишев. Лев в джоба, лев в партийна каса, лев в сараи някакви чух, лев в носа в някакъв си Болен псевдопартиот. Не му помня вече името.
В заключение ще ви припомня Вашите думи само отпреди дни:
„Според европейското законодателство мандатът на един евродепутат започва в първата сесия. Това е 1 юли. Не, заседанието на групата е преди това, имам преди това 7 дни да напиша писмено заявление до ЕП, че се отказвам, така че не правете драми. Както виждате, съм в София. Не ми задавайте глупави въпроси. Питате четири месеца едно и също, а аз съм отговорил много пъти. Имам задължение, което трябва да изпълня в групата на социалистите и демократите на 18 юни, защото аз предложих на премиерите да предложим Мартин Шулц за президент на групата и държа да го направя лично“.
Това е ясен ангажимент към нас, Вашите избиратели, да си останете тук, другарю Станишев. А Вие сте известен с мъжката си дума, Другарю Станишев!
Останете! Нищо, че заради Вас сме на път на следващите избори и гласове да прескочим четирипроцентовата бариера да не можем да съберем… Останете! Ние винаги ще Ви обичаме!

Размисли на фас

Седя си аз, пуша си намерения в близкия контейнер фас, който суших два дни в микровълновата заради тия шибани климатични промени, дето ни направиха субтропична страна и ни бие дъжд ката ден, и си мисля. Колко мога да мисля е друга палачинка, драги, напоследък не съм толкова убеден.

Та, викам си: Добре бе, да клецам тоя животец аз, защо така се случва бе? По улиците вървиш, всеки гледа все едно е зомбирано кенгуру с оребрено краче от табуретка сещате се къде… В офиса (аз съм работещ беден; ама много беден, затова и обирам фасовете, пък и жена ми прибира заплатата и ми дава само по лев-два за градски транспорт) всички гледат да се цакат – само тичат да си говорят зад гърбовете един на друг, а шефа го правят на бъз и коприва. Когато го няма, де. Когато се върне, лижат му… сещате се. На кръстовищата всеки гледа да мине пръв, пешеходецът е по-онеправдан от сьомга във вир с мечки гризли, псувни се разменят над запотени от злоба автомобилни прозорци…
В същото време българи се давят по ингилизките брегове, за да спасят деца на непознати. Тийнейджъри губят живота си в името на това да извадят от черногорски реки колкото се може повече съученици… А немощни, окъсани и изтънели бабички даряват половината си месечни доходи на хора в беда.
И продължавам да си викам, на акъл разбира се… По меродавна българска традиция не смея да крещя на глас, освен през плета срещу комшията си. Ама недоумявам, драги. Когато стане някое бедствие или човечец заболее тежко, не дай си Боже, какво се случва в нашата мила държавица? Веднага се създава самосиндикална организация, хората трескаво събират пари, одеяла, дрешки, лекарства, храни. Или пък някоя политическа “звезда” заблестява по-ярко на небосклона, иницирайки български Коледи…
Каква е тая народопсихологична шизофрения, драги!? И изведнъж ми просветна!
В тази наша държавица няма държавност бе, драги! Точно липсата на държавност ни е научила както на самооправство, така и на взаимопомощ. Затова сме стресирани и си играем на “прее*и другарче”; затова и нямаме елементарна култура за поведение на пътя. Защо да спазваме правила, когато в институциите всичко е пуснато на самотек?
Точно поради липсата на държавност, когато трагедията се е случила или е надвиснала, ние сме единни. И сме готови да си помогнем дори и с повече, отколкото можем. Здравната каса е посмешище, съществуващо единствено за пълнене на партийни каси: “ТРЯБВА да съберем пари за лечението на еди кого си…”
Правим го и сме съпричастни, защото знаем, че бедата може да сполети и нас. И ако това стане, единствените, които ще ни помогнат, са хората. В никакъв случай няма да са Държавата или Общината… И когато някой изсече гора и я продаде, а това предизвика свлачище, убило десетина човека заради смешен дъждец, пак помагаме. Заедно сме. Събираме, каквото имаме и изпращаме на бедстващите. Защото и гората на хълма над нас е изсечена.
Айде, че направих заварка на фаса. Чак на джуките ми припари. Мятам го през джама на задблоковото пространство и отивам в офисчето да чуя някоя клюка за шефа.

Боко, Цоко и егоцентризмоко

Пропуснах приказка за лека нощ да ви прочета Аз, мили деца. Направих го обаче, защото Аз съм затъпял до безумие, тъй като такава държава, в каквато живея Аз, няма! Но, пооблизах раните си Аз и пак съм ваш. Аз!

Ще ви разкажа приказка за един голям мъжкар. Да го наречем Боко. Много обичал Боко да казва “Аз”. Той бил най-силният, най-умният, най-славният пазач на тирани, най-големият пожарникар, най-точният стрелец с гранатомети, най-добрият кмет на столицата на царството, най-великият премиер, най-чутовната опозиция, бореща се със злото. Аз! Най! Аз! Най! Аз! Най! Поне в собствените си очички… И в тези на Цоко, разбира се.
Цоко бил неговата дясна ръчица и междувременно държал юздичките му, нищо че, меко казано, не бил най-умният човек на света, пък друг въпрос е дали изобщо и човек бил, мили деца. Но това нека го забравим. Неговата личност нека я забравим за момент, по-щастливи ще станем. И без това в тази приказка се разказва за Боко, не за Цоко.
Боко толкова много се харесвал, че чак щял да се вземе за съпруг, ако бил жена. Но не бил. Той си бил мъж. От време на време даже и мъжествеността си показвал. На разни женици дето управлявали банки…
– Какво са банки?
– Банки са там, дето ви дават парички, после ви изстискват и изхвърлят като парцал, а пък накрая правят всичко възможно да фалират, за да си изчистят смрадливите си дългчета. Даже вчера една направи така, но за Мустака и Дебелака вече ви разказах Аз, мили деца. Не ме прекъсвайте вече, защото ще спра да ви разказвам! Аз съм всичко на тоя свят! Другият човешки материал е лош!- подишах тежко, за да респектирам и продължих:
– Та, показвал мъжествеността си на банкерки, министърки, дето отговаряли за строежи на магистрали и понякога, ама само понякога, и на обикновени секретарки. Но мъжкар бил, това е безспорно. Девизът му бил “Аз”! Даже сутрин, в тоалетната, мили деца, когато се изхождал, поглеждал какво има и си казвал “Ееее, това е най-хубавото ако на света”. И Салвадор Дали правил така, но той е друга приказка. Ще ви я разкажа и нея някой ден. Един ден Боко се скарал с Мустака, Дебелака и Фитнесманиака (Боко бил го слагал на последния многократно, както и много други, Сред които Мустака и Дебелака) и в царството настанал хаос. А то и без това си не било много стабилно, помните, мили деца от предишната приказка. И не сте забравили са Сокола, надявам се.
Сокола си владял царството, мачкал хората, причинявал им страдания и мнооооооого се радвал на това. Изпитвал садистично удоволствие, така да се каже. Но и за Сокола не е тази приказка. Той е друг с девиз “Аз”.
Някой искал нещо да направи, пък Дебелака друго си мислел, а накрая нещо се объркало. И неофеодалите на царството се скарали. Ама здраво. Сбили се, но не наистина, като вас, с шамарчета, а само със звучни шамари, раздавани из Народното събрание на царството. Аз(овете) изтрещели. Едните си излизали, когато им падне, другите говорели глупост след глупост, особено една, Мая, се казвала… И нейния Аз бил голям, но пък за сметка на това бил тотално изпразнен от съдържание.
Но да се върнем към Боко Азът (не съм объркал пълният член, мили деца. Боко имал такъв Аз, че само с пълен член се пишел). Боко харесвал себе си, нали помните? Ама мнооого се харесвал, дори кифленско селфи с патешка човка обмислял да си направи. И не го радвало, че и други се харесвали.
Той искал да е единствената кифла в тази бедна, бедна страна. Когато Боко видял, че другите говорят много и ги снимат с едни неща, за да ги дават по едни големи кутии, които имало в почти всеки дом в страната, той почервенял от яд, скъсал един договор, за да привлече вниманието отново към себе си и обявил “война” и “реваншизъм до дупка” на другите претенденти за царчета. Аз!
Сега, мили деца, ако трябва да съм откровен, той в точно този случай бил прав, защото царчетата, който Сокола бил сложил в момента, се правели на луди и отлагали нещо много важно за страната, само тъй като искали да държат по-дълго инструментите за крадене. Но и Боко същото искал, не мислете, че обичал народа. “Аз”! Той обичал само себе си. Освен да си гледа акото, Боко сутрин си гледал лицето и мускулите по мнооого време. Сам, пред огледалото.
Боко, мили деца, обаче си сменял често настроенията и гневът му бързо се заменил с обичайния егоцентризъм. Той разбирал, че пред онези, които го снимат, за да се гледа той по кутията, която разпространявала мъдростта, красотата и изобщо великолепието му из цялата страна, трябва да е онзи мъжкар, който бил, когато развил шеметната си кариера, а не обикновен истерик. Затова казал нещо, което не било самата истина, но трябвало да изглежда приемливо за отрудените, бедни и затъпели жители на страната. Такива като мен, мили деца. Аз!
Казал „Ще се борим дотогава, докато имаме такова мнозинство, че всичко, което се приема от този Парламент, да бъде съборено. Толерантността ми я доказах пред целия народ, те се подиграха с мен”. Това обаче не било достатъчно на егото му и той размахал пръст още по-здраво “Те не разбраха урока за Сметната палата. Аз и тогава им казах – не правете главния одиторен орган на държавата от две провалени партии. Не го правете”.
В интерес на истината, мили деца, за някои неща, които казал, бил прав. Аз! Но той, както и останалите чудовища, управляващи страната, не казвали нищо, защото мислели за добруването й. Казвали го, защото искали да се надцакват и да крадат повече.
А накрая на Боко (Аз!) му се искало да си затвърди самочувствието докрай и пожелал, по примера на един Болен, да му се извинят. За какво ли? Той си знае… Аз!!!!!!!!
– Лека нощ, мили деца!
– А какво станало с образованието и здравеопазването в тази страна?
– Не знам, мили деца. Никой не знае. Лека нощ! Заспивайте веднага, защото ще ви забърша по един шамар Аз!
“Аз, Аз, Аз…” – мислел си Боко и надувал мускули пред огледалото…

I’m only sad when it rains…

“I’m only happy when it rains

I’m only happy when it’s complicated”

Garbage, Shirley Manson, 1995 година

Докога, мили мои управници!? Докога!? Хората умряха. Няма ги. Мъртви са. Близките им страдат за тях. Няма го и едно малко, сладко детенце на пет години. Защото вие, мили, драги гадни копелета, сте крали парите, които ние сме ви давали чрез данъците си, за да си вършите работата. Много деца ли се раждат напоследък в България? Защо убивате и тези, които имаме, драги нищожества!?
Господин Портних, вие свършихте ли си работата? За която варненци, към които, освен съпричастие, имам и огромен сантимент, както към всичките си сънародници, между другото, са ви плащали за хляба. Но аз не съм важен…
Важни са труповете. Господин Йовчев, вие свършихте ли си работата? Малкото петгодишно трупче няма ли да ви тежи на съвестта, ако си сложите ръка на сърцето?
И на двама ви!? И на институциите, които представлявате. И на шибаните, повтарям, шибаните партии, политически и едри корпоративни интереси, които защитавате. Разбира се, че няма! Вие сте оперирани от чувства…
Знаете ли защо? Знаете много добре, но хората не смеят да го кажат на глас. И аз не смея. Защото имам най-красивата жена на света и три здрави, палави и щастливи момчета. Точно такива като онова, чието трупче плува ЗАРАДИ ВАС. А пък от друга страна не смея, защото вие сте гадове и можете да ми причините много страдание. Но именно заради това ще го кажа. Защото някой някога трябва да посмее. За да спре страданието в тази страна рано или късно. Трябва да се почне отнякъде…
Орешарски, Борисов, Станишев, Плевнелиев, Портних, Сакскобургготски и всички пАтки майни! Къде са парите от данъците на варненци, които трябваше да отидат за канализация на квартал “Аспарухово”!? В партийни каси? В нечии джобове? В (с извинение) трътките ви?
Къде е гората на Джанавара? Кой я изсече, за да се случи това ужасяващо събитие, за което цяла България, освен вас скърби? В партийните каси? В нечии джобове? В (вече без извинение) трътките ви?
Вие всички на местно, централно и ако щете интерконтинентално ниво сте долни, крадливи, гнусни изверги! Това мисля аз за вас. И имам аргументи. Петгодишното трупче вчера е било детенце, което се е радвало на живота, смяло се е, играло си е с приятелчета в пясъчника и Вселената му е дала всичко. Дала е всичко и на родителите му в негово лице. Опа, личице. Ама за вас едва ли има значение…
И вие, крадливи боклуци, сте му отнели и смеха, и пясъчника и живота. Защото, (тафтологията е умишлена), сте крадливи боклуци. Вие ще си живеете, да, телата ви ще съществуват, но душите ви отдавна са мъртви. Безвъзвратно мъртви и смърдят, тъй като гният. Гният бавно и зловонно. А малкото телце и ония другите десет трупа (поне по досегашни информации; дано не станат повече) си лежат в гробовете, но душите им са на едно по-добро място. Там където вашите никога няма да бъдат.
В заключение искам да кажа три неща:
– Обожавам дъжда. Веднага след като свърша с тази статия, излизам навън, за да ме вали и да рева (сега разбирам, че имало някакъв смисъл и в сладникавата песен на Ковърдейл с плача в дъжда. Сещате се… Не, не се! Вие дъните чалга денонощно! В буквалния и в преносния смисъл). Ще рева за детенцето, ще рева за другите жертви на простотията, наглостта и крадливостта ви, ще рева и за себе си. Ще рева, докато очите ми се подуят. За другите неща май ви казах, но да споделя защо ще рева за себе си, мили, драги български политици. И на местно, и на интергалактическо ниво. Мили изроди гадни, ще рева за себе си, защото това, което правите с нас, убива детското в мен. Точно както безхаберието ви уби онова петгодишно детенце. Точка. Опорна точка.;
– Скапахте ми песента! На Garbage, с вокалната партия на доста добре изглеждащата за шотландка и достатъчно луда за жена фронтуъманка Shirley Manson. Наистина обожавам дъжда. Наистина обожавам песента. Вие, драги управляващи по места и на национално ниво ужасяващи същества, направихте един пиклив дъжд от 35 литра на квадратен метър повод за национална трагедия. Защото сте крадливи и влачите рейсове с парички;
– Как успяхте да се скарате в ефир, и то национален, господа Портних и Йовчев!? В такъв момент, в който сте се осрали до плешките!? Предизборна кампания, на фона на единадесет трупа, ли правите!? Толкова ме е гнус от вас, че искам да отида и да си измия ръцете, след което да изляза и да рева на глас под дъжда. И вече наистина схващам посланието на Ковърдейл, защото понякога човек наистина се чувства безпомощен. Едва ли си спомняте какво писах до момента, но ще го ви опресня паметта поради няколко причини. Една от тях е, че благодарение на крадливостта ви единадесет човека, от които едно малко дете, са мъртви. Няма ги. Но на вас паричките си ви ги има. Капят ли капят ежеминутно…
Вие не знаете какво е обич, но това е едно такова състояние на духа, при което в определени моменти от живота си излизаш от вас, дъждът те вали, а ти плачеш…, не, ревеш! На глас!

Варненци в мислите и молитвите си съм с вас!

 

Мустака, Дебелака и Фитнесманиака

Имало едно време една малка, малка държавица, закътана в югоизточното ъгълче на един дребен, дребен континент, който пък бил част от планета с размерите на прашинка, запокитена някъде в голямата, голяма Слънчева система и огромната, огромна Вселена. В тази мъничка страна, на този дребничък континент, на още по-невзрачната планета, живеели все по-малко хора. Някои от тях бягали, някои други умирали млади, без да получат медицинска помощ, трети пък оставали неуки, защото образователната система се скапвала, а злобата и простотията завладявала душите им. Мизерия и глад настанал там, в тази държава. Мизерия, глад и хвърляне на салфетки из клубове, в които порно звезди се правели на певици…
Нерадостна била съдбата на жителите й. А иначе страната си била прекрасна – морето миело бреговете й, цели тридесет и седем планини били разпръснати тук и там из територията й, а пък другите й земи били толкова плодородни, че можели да изхранват поне два пъти по-многолюден народ от този, който живеел там. Тучни пасбища, безкрайни равнини, пълноводни реки. С две думи – Раят на земята…
Имало обаче цяло кралско войнство в тази страна. Това били зли, неграмотни и алчни хора, вкопчени във властта със зъби и нокти. Сменяли се царе от няколко династии. Народът свалял една, избирал друга, трета се налагала на власт и се задържала в гладни зими, безпарични лета и откровен терор… Но надеждата съществувала и народът стискал зъби с идеята, че скоро всичко ще се оправи.
Нищо обаче не се оправяло. Тъкмо обратното. Династиите, които се редували, били с различни имена, но все от един и същи сой. Алчни, крадливи, нагли, страхливи, бездарни. Разбира се, като във всяка страна, в която народът се отвращава от управниците си, битките за кокала били големи.
Сменяли се царе, правителства, репмиери. Някои от тях говорели гръмко, че ще помогнат на народа за 800 дни да заживее по-добре. Втори взривявали църкви и издигали паметници на чужди армии, чиито воини, с изсечени лица, зарейвали поглед в светлите бъднини. Трети пък станали царе, бидейки преди това просто пазачи. И така си вървял животът в тази държавица…
Дошла по някое време и династията на Мустака, Дебелака и Фитнесманиака. Те възприемали себе си като учителя, попа и кмета, въпреки че първият от тях бил крадлив лихвар, вторият уж успял мъж на Христова възраст, а третият – пълен смешник, но за сметка на това с висок ръст и (едва ли) с мускулесто тяло и привлекателен за жените.
Отрудените хорица от този народ били бедни и вземали пари назаем от Мустака, за да могат да изхранват семействата си. Той раздавал на воля, но искал неща насреща. Лихвите му били доста високи, за разлика на това, което твърдели думите му. Не вярвайте на думите, вярвайте на делата, беше казал един библейски апостол, но това е друга тема. Мустака вземал жълтички по три за една и доволно си потривал… мустака. Мислейки си, че царуването му ще продължи вечно.
Дебелакът бил мамино детенце и слушал мамичка Ирена, кръсте(в)на на богинята на мира. Станало чудо и момчето, бито и унижавано в училище, изживяло разцвет, после провал, а накрая катарзис. И станало успял “мъж”. Толкова успял, че да му завидиш чак…

Пък за Фитнесманиака какво да разкаже тази история? Авторът наистина не смята, че на това същество е необходимо дори ред да се отделя. Но все пак… Фитнесманиакът бил мноооооого глупав, извънмерно нагъл и безочлив човек. Освен това не можел да вдигне и сто килограма от лежанка без помощта на един, дето кара хората да говорят. Постоянно посещавал хоремага, но не пиел, а танцувал пред гостите с кавал в псевдонационалната си носия. После станал драскач, а накрая почнали да го дават по една правоъгълна кутия в цялото царство. Ходил по коктейли с важни хора и се снимал тях. Даже и интервюта им правел. И Фитнесманиакът си повярвал. Помислил, че е велик. И решил да става цар. Затова обаче му трябвали торби жълтици. Той познавал само един човек, който ги притежавал и отишъл при него. Усмихнал се глуповато, изперчил се с пилешките си мускулчета и казал:
– Здрасти, Дебелак! От много време работя при теб и ти лижа задника здраво. Дай някой лев да стана царче.
– Не знаеш ли, че аз съм царче и дърпам конците на цялото царство? – изревал Дебелака с пълно гърло и ударил по масата, така че се разхвърчали всички чинии с пръжки, тулумбички и пържени пилешки бутчета. – Искаш да ми вземеш мястото ли, посмешище!?
– Не, но аз… – изхлипал Фитнесманиака и се свил в ъгъла.
Дебелака се надигнал от мястото си и се затътрузил към Фитнесманиака, за да му удари един шамар и да спре поне за миг болката в себе си, натрупана от отвращението на околните към него. В този момент обаче звъннал телефонът (в това царство имало телефони, жителите му ги били изобретили отдавна, защото били умни и талантливи и били дали нещо на светЪТ) и Дебелака замръзнал на мястото си. Моментално се изпотил, а ръцете му се разтреперили. Посегнал към слушалката и вдигнал с потна ръка.
– Ало… Мустак…
– Фитнесманиака става царче. Ще го вкараме в Народното събрание, след някоя година ще го направим премиерче, а после и царче.
– Ами аз!? – изхлипал на свой ред Дебелака.
– На теб ти изпращам едно момче с тъмни очила и снайперче. Чао и поздрави на мамичка. Иди да те гушка, докато все още мърдаш, Дебелак! Пожелавам ти хубави няколко часа доживяване!Беше ми неприятно да се познавам с теб!
–
И минало малко време, но Дебелака оживял. Треперел постоянно, не излизал от един лъскав хотел в центъра на столицата на царството, който уж не бил негов, обливали го студени и топли вълни… Дори и за любимата си трилитрова купа сладолед на ден забравил. Голям страх брал човекът, истина ви казвам.
Но нищо не му се случило. По независещи от Мустака причини. Защото Мустака наистина искал да убие Дебелака. Просто му било писнало от него и решил да не дава на него парите си за пране. Предпочел да ги дава на Фитнесманияка, защото бил изключителен красавец, жените щели да гласуват за него на изборите и освен това пеел отлично “Радка Пиратка”.
Да, обаче тези династии, които управлявали бедната, изнурена от кражби страна, си имали цар. Ама не като царчетата, а друг цар, истински. Нека за целите на тази приказка да го наречем с името Сокола. Той не се казвал така, но историята мълчи за истинското му име. Но за нас то едва ли има значение, мили деца. Защото тази страна, в която се случили тези неща в момента я я има, я я няма, мили деца.
Сокола просто пренаредил фигурките пак… И царството си заживяло по същия начин за много дълго време…

 

Статията е публикувана и тук

Предсрочните избори – мижи да те лажем…

Българският политически живот сякаш става все по-абсурден с всеки следващ ден. Едно нелигитимно по волята на народа правителство продължава да прави всичко възможно да остане колкото се може по-дълго на власт, и то с цената на всичко. Пламен Орешарски е готов на влиза и излиза от Министерски съвет през всевъзможни задни и странични вратички, но да се закрепи. Ден по ден. Защото залогът за него е прекалено голям.
Нима управляващите не забелязаха, че преобладаващата част от народа протестира още от самото начало на мандата? Нима не осъзнаха, че хората са скандализирани и отвратени от безпринципите коалиционни игрички, чиято основна цел е някой в някоя партийна централа да краде и да отчислява проценти по-нависоко? Нима в една нормална държава скандали като този с Делян Пеевски и потулването на договорите по “Южен поток” не са достатъчен повод за незабавна и безусловна оставка? Разбира се, но за съжаление нормалността в нашата държавност отдавна е мираж.
Нищо не преля чашата на безочието на Орешарски да ни освободи от “експертността” си и да замине в политическия и професионален миманс – там, където всеки нормално мислещ човек знае, че му е мястото. Цирковете бяха многобройни, а целта една – да се изпълнят разни политически поръчки, за които да бъдат получени тлъсти комисиони.
Няма как да сме забравили как вездесъщият трегер на българското право Мая Манолова ковеше изборен кодекс, за да замаже очите ни, да мине време и правителството да се закрепи. И изкова една кръгла нула. Не може и да не помним, че миналото лято, в разгара на протестите, се говореше за европейските избори като за Рубикон, след преминаването на който кабинетът си заминава, ако подкрепящата го коалиция не получи достатъчно обществена подкрепа. Или пък, че наглостта на премиера стигна дотам, че заяви (в един от редките случаи, когато журналистите успяха да го накарат изобщо да каже нещо смислено; с цялата си наглост), че ще “подаде оставка, когато види, че не се справя”. Така ли!? Господин Орешарски вие не сте продавач на зарзават, за да ви уволнят, ако не можете да сметнете колко е две и две. От вас зависи съдбата на цяла държава, но това едва ли осмисляте, заслепен от подрънкването на стотинки в джоба си.
Ето, минаха европейските избори, видяхме по какъв начин въртите на пръста си хиляди човешки съдби в Бобовдол, а кой знае и още на колко други места. Видяхме, че въпреки това се провалихте с гръм и трясък. Виждаме и че продължавате да играете дребните си номерца, за да отлагате неизбежното. Най-вероятно, защото искате да крадете колкото се може по-дълго.
От друга страна, алтернативата Бойко плюс Цветан изобщо не е за предпочитане. Но най-вероятно е по-малкото зло. Съветът по национална сигурност обаче показа едно. И то безспорно е хубаво за българския народ – олигарсите, които стоят зад политическите сили, поддадоха на натиска на хората и са под напрежение. Проявление на това са и безкрайните циркове и размяна на словесни реплики в Народното събрание. Там, където уж “Съединението прави силата”. И зад този безсъдържателен в момента лозунг може да се появи смисъл. Защото статуквото рухва. Рухва безвъзвратно, да се надяваме…
Този път номерът няма да мине. Нито с коалиция между целувката на Юда от БСП, смехотворния катарсиз на ДПС и безпринципното, здраво подплатено с пари сервилчене на Атака. А и заявките за преговори между уж вечните балансьори и корпорацията ГЕРБ няма да се получат. Защото българският народ вече не е толкова глупав и робски мислещ, колкото преди години. Дали? Да се надяваме, че е така… А, господа управляващи, партньори по съвмешателство, отложихте лебедовата песен до края на октомври или началото на ноември. След това, заедно с Орешарски – в миманса, там където ви е мястото!

Кучетата си лаят, търгашеството с вот си върви…

По всеобщо мнение търговията с гласове взема все по-сериозни размери с всеки следващ вот. Десетки обвинения, много от които основателни и подплатени с факти, се появиха и преди, по време и след последните избори за Европейски парламент, които се състояха само преди дни. Положението наистина изглежда стряскащо, а нещата отдавна са излезли от контрол. Ето и някои изводи, които се набиват на очи.

Всички партии са нагазили в калта
От дълбоката локва, наречена “търгашество с вот”, излизат множество кални следи, които водят до всички партийни централи, а оттам до няколко корпорации. На практика почти няма голяма партия, участвала във властта през последните години или намесила се успешно в последните евроизбори, за която да няма убедителни доказателства (често подплатени със свидетелски показания и видеозаписи), че се е включила в пазаруването на гласове. Разбира се, активността изглежда е различна, според вътрешната мотивация на партиите и моментното състояние на касите им. Например нови политически субекти, които трябва да се наместят на сцената и да изпълняват определени задачи, плащат повече. И за глас, и бройки. Това се отнася и до основните играчи на политическата сцена, за които залогът на евентуална загуба е прекалено голям.

Зад основните политически сили стои огромен финансов ресурс
Незасисимо дали милионите идват от корпорации майки, обръчи от фирми, партийни каси, митници, контрабанда, акцизи, пране на пари или (което е по-вероятно) от всички тези извори едновременно, през последните години партиите станаха изключително могъщи във финансово отношение. Наличието на огромни капитали е не само важно, но и определящо съдбините им. Една от основните причини е именно пазаруването на вот. Защото всяка от водещите политически сили знае колко е компрометирана и до каква степен избирателят е отвратен от нея, така че не може да се надява на стабилни изборни резултати, ако разчита единствено на честни методи. Същевременно властта, или поне близостта до нея, е жизненоважна за политиците, защото те трябва да изпълняват определени задкулисни ангажименти, без които за тях и за тези, които стоят зад тях, загубите ще са огромни. Във всяко едно отношение…

Изборната търгащина е добре смазан механизъм
От клиповете, които се появяват по медиите и социалните мрежи, можем да останем с грешното впечатление, че някакви там цигани носят кебапчета из гетата и ги раздават, а мургавите им събратя гласуват “правилно”. Да, на най-ниско ниво нещата може и да стоят така. Но пирамидата е много по-могъща и прецизно построена, отколкото изглежда на пръв поглед. Така наречените ромски барони не работят на посоки. Напротив. Те имат определени поръчки, за определен брой гласове, срещу определен комисион. Това върви в пакет с привилегии и чадъри над широк кръг престъпни или поне незаконни дейности. Нещо повече, октоподът на купуването на вот отдавна е разпънал пипалата си извън ромските махали. Той обхваща определени социални, професионални и субкултурни групи, нямащи нищо общо с етнически произход. Най-класическият пример в това отношение са футболните агитки, които вършат мръсни политически поръчки не само по изборно време. Спомнете си протестите от миналото лято… Нагоре по пирамидата са подредени множество тухлички, всяка от които има строго определена роля, бюджет, задачи и задължения. Та така до върха. И лично отговаря за свършеното или несвършеното.

Търгашеството с вот е напълно безнаказано
Макар и наказуема по закон, покупко-продажбата на гласове не носи никакво реално възмездие на никой от участниците в сделката. Да, имаше няколко присъди за подобно престъпление, но те бяха символични и направо смешни. И, разбира се, засягаха само най-ниските нива на гореспоменатата пирамида. Затова и на практика никой човек в страната не вярва, че някой продаващ или купуващ глас може да получи реално възмездие за постъпката си. А от това схващане едва ли има по-страшно, защото създава комфорт на всички по веригата да “работят” съвсем спокойно, а хората несъзнателно започват да мислят “всички го правят, защо не и аз?”. Макар и официалната версия, размахвана от съда и прокуратурата, да е, че подобен род престъпления се доказват много трудно, едва ли някой здравомислещ човек вярва в това, особено в епохата на нови технологии, с които един внедрен полицай би могъл да разкрие и докаже схема за купуване на гласове в размер на милиони левове. По-скоро истината е, че политическите партии оказват натиск върху съдебната система и тя “издиша”. А престъпниците си остават на свобода, за да купуват вот и на следващите избори… Тази практика изглежда непоклатима за момента…

Купуването на гласове е възможно само във феодална държава
Примерите от Бобов дол, Тетевен, Северозападна България, гетата и къде ли още не показват едно-единствено нещо – купеният вот е функция на неофеодализма. Местните дерибеи, ромските барони, новите феодали, буквално притежаващи всички предприятия, магазини, заведения в дадено населено място, поемат определени ангажименти да осигурят еди-колко-си гласа по изборите. Срещу това получават възможност да безчинстват, самооправстват, не плащат заплати, колят и бесят… А местните живеят като крепостни селяни и не смеят дори да се оплачат, за да не загубят работата, а понякога и много по-ценни неща. Поне до следващите избори.

Напазаруваният вот решава съдбите ни
Едва ли за някого ще е изненада, ако спомена, че всяка от водещите политически сили си има своя твърд електорат. На БСП са възрастните хора, на ДПС етническите турци и част от ромите, на ГЕРБ сравнително младите, които просто не искат да се оставят в ръцете на Станишев и компания. И Атака до скоро имаше твърд електорат, но той най-после се осъзна, слава Богу. Твърдият електорат отива до урните като под строй на всеки едни избори и пуска “правилната” бюлетина, без много да му мисли. Всеки си има аргументи за това, не е предмет на този текст да ги анализираме. На фона на все по-големия скептицизъм на масовия българин относно смислеността на гласуването като средство за промяна и намаляващата избирателна активност, твърдият електорат и купените гласове имат все по-голяма тежест. Затова и често повтаряният призив “Гласувайте, за да не решават заради вас!”съвсем не е лишен от смисъл…

Системата за купуване на гласове може да рухне по-лесно, отколкото си мислим
Макар и да изглежда непоклатима и безнаказана, пирамидата за търговия с вот е колос на глинени крака, както всяка подобна структура, крепяща се на страхове и зависимости. Достатъчно е негласуващите да осъзнаят, че само отиването до урните може да обезсмисли изборната търговия. Достатъчно е продаващите гласовете си пък да разберат, че се обричат на бедност и социално изключане за няколко кебапчета, бира и дребна сума пари. Достатъчно е суверенните български граждани, с които неофеодалите се държат като с работен добитък, да се опълчат и да отстояват позициите си смело. И ще завалят стотици сигнали за злоупотреби, които нито съдът, нито прокуратурата ще могат да потулят или неглижират. Вотът пък ще стане непредвидим и ще девалвира стойността на купените гласове, което автоматично ще ги изключи от уравнението.

Единствено чрез гражданско отговорно мислене и солидарност можем да се измъкнем от клещите на купения вот. Защото, ако продължим да сме безучастни, всички, които казват, че народът заслужава управниците си, ще продължат да са безмилостно прави. А ние ще продължим да тъпчем на едно място в страна, пълна с абсурди…

Журналисти от всички страни, осъзнайте се партийно!

Докато журналистите, за които професията им не е просто средство за изкарване на пари и пропуск за напудрени коктейли на елита, рискуват живота си и дори загиват в Либия, Сирия, Украйна и на още много места по света, с какво се занимават някои от родните знаменитости от екрана? Много просто – със създаване на партии, помпозни изказвания, популизъм и натегачество.
Във всяка следваща световна класация за свобода на медиите България се срива все по-главоломно. По този показател вече се съизмеряваме със страни от Централна Африка, Близкия Изток и Карибския регион. И ето – част от самообявилите се величия на журналистиката в България се разочароваха от медийния климат и прехвърлиха и другия си крак на лодката, която ги храни открай време. Политическата система.
Няма как да не завиждаме на извисения до небесата лидер на „България без цензура”. Всичко му се удава на този човек, бе! И маанетата с дудук в пояса пред мазни мутри в качеството му на водещ на празнични програми по чалготеките. И удивителното издигане оттам до програмен директор на телевизия. И сприятеляването със силните на деня и моменталното разприятеляване в момента, в който те спрат да са такива. И мелодраматичния неколкократен плач за страховити покушения срещу светлата му личност. И натрупването на завидни капитали, с които (само)финансира обиколките си из България и натрупващата дебилен вот „своя” партия. Най му се удава обаче да се сравнява с Ботев и Смирненски…
Та, решиха българските журналисти, че няма смисъл да се бутат в горещите точки на света или да разобличават родната сбирщина на олигархо-мафиото-политическата (точно в този ред подредени по значимост) гилдия и хоп! Партия! След Бареков в „България без цензура” се намъкна с пълни сили и Росен Петров. Години наред той ни убеждаваше колко е патриот, колко е родолюбец, колко е принципен и над нещата и сега превърна думите в дела. Посредством едно „пряко” предаване, в което се закле във вярност към заверата на Бареков. То му идваше на човек да се разплаче от умиление. Все едно Апостола на Свободата основава комитет в някое населено място и председателят му се врича. Само Библия, пищов и нож нямаше… А, нямаше и достойни българи, но това е друга тема.
Мисля си аз, защо не се съберат всички журналисти, които по някакъв начин са се докоснали до общественото внимание, и не се присъединят към „България без цензура”? Като почнеш Кулезич, Дачков, Кеворкян, Гарелов… Партията ще спечели изборите с главоломна преднина и ще се задържи на власт докато свят светува, защото стара истина е, че журналистите знаят всички номера на политиците. Пък и си е друго теб да те интервюират в ефир, вместо ти да го правиш. Нищо, че и в двата случая имаш слушалка в ухото, в която някой ти казва какво да говориш…
А пък какво от това, че някой беше пуснал в социалните мрежи твърде сполучливия виц, че това да си водеща партия не означава да си партия от водещи…

Кой печели от нелегалния статут на проституцията?

Вече 24 години в България се води един напълно абсурден обществен дебат, който периодично се засилва и отслабва. В него държавата ту се включва, ту се прави, че не го забелязва, изказват се „общественици”, политици, експерти, учени, икономисти, моралисти… И в крайна сметка нищо не се променя. Бълват се някакви неопределени постулати и толкова. Един необременен страничен наблюдател би останал с впечатлението, че иде реч за някаква подмолна причина, която кара някой да протака решението на проблема и би се оказал абсолютно прав. Защото става въпрос за легализирането на проституцията в милата ни родина.
Щом някъде из общественото пространство се чуе мнение, че най-древната професия така или иначе съществува у нас, и то в доста сериозни мащаби, моментално от дупките си изпълзяват войнстващите моралисти. Как ще узаконяваме проституцията (!?), питат те. Горките момичета да продават телата си (!), възмущават се поддръжниците на строгите нрави. Не можем да си позволим като общество да ставаме съучастници в такова падение на патриархалните устои(!), заключават в крайна сметка.
Ще ме простите за по-резкия тон, но често се чудя дали тези хорица са искрени в намеренията, откровени идиоти или са платени. Както в повечето случаи отговорът е, че вероятно има и от трите групи. Едва ли иначе можем да си обясним как, уповавайки се само на вярата си, че имаш мисия да спасяваш света, може да се държиш като щраус, заровил глава в пясъка. Проституцията не е някакъв зъл демон, срещу който ние трябва да се обединим и с общи усилия да държим зад крепостните порти на чистата си общност. Тя е нормално обществено явление, познато на света от хиляди години. Не случайно се нарича и „най-древната професия”. Нещо повече…
Проституцията съществува навсякъде около нас. Тя е съществувала дори и по време на комунизма, макар и много по-прикрито и в умалени мащаби. Сега нещата стоят по различен начин – можеш да намериш платена компания дори и в най-малкия град; достатъчно е да разгърнеш който и да било всекидневник, за да попаднеш на десетки, понякога стотици телефони на „жрици на любовта”.
В това едва ли има нещо толкова смущаващо. Ако е регулирана правилно, проституцията е съвсем нормална част от всяко модерно общество. Дори и да звучи грубо, тя е единственият начин много хора в нашия объркан свят, не успели по една или друга причина да развият комуникативните си и социални умения, да получат любов, макар и платена. Или други, съвсем нормални членове на обществото, да получат в леглото нещо, което благоверната им съпруга „не прави”. Или просто да изпуснат парата… Погледнато от този ъгъл, проституцията има важна роля в регулирането на обществените отношения и предотвратява натрупването на огромна негативна енергия или развитието на една не малка армия от социопати, убедени, че трябва да си отмъстят на социума, че ги е направил такива. Погледнато от друг ъгъл…
Погледнато от друг ъгъл проституцията (повтарям, когато тя е регламентирана от закона) е полезна и за най-големите й жертви според моралистите – самите проститутки. Какво било учудването на различни феминистки организации през втората половина на ХХ век, когато предлагали на проститутки да им намерят квартира и друга работа, за да се махнат от улицата, а те категорично отказвали… Може и да не се харесва на някои хора, но предлагането на платена любов е съзнателен избор за много от момичетата, които го практикуват. Особено в страни, в които тя е регламентирана от закона.
А у нас ситуацията е приблизително следната. По улиците е пълно с принудително склонени да проституират и с малолетни момичета. Никоя проститутка не подлежи на задължителния в страните, в които този занаят е легален, строг медицински контрол. И никоя от „жриците на любовта” не смее да се оплаче в полицията. Защо ли?
Първо, защото тя упражнява незаконна дейност и също би попаднала на ударите на закона. И второ, тъй като в масовия случай във всяко РПУ има определени полицаи, които упражняват протекции върху сутеньорите и буквално изтласкват момичетата отново на улицата, и то по най-бързия начин. И се получава омагьосан кръг в най-чист вид.
Проститутките не могат да разчитат на никаква закрила от държавата, както би било, ако професията им беше законна. Затова те са в ръцете на сутеньорите, които в много случаи ги малтретират физически и психически, за да си мълчат и им дават минимална част от заработеното, буквално колкото да оцелеят. Здравето и живота и на проститутките, и на клиентите са поставени в огромна опасност заради липсата на здравен контрол. Освен това и двете страни са (теоретично) заплашени от затвор заради „сделката” помежду им. И кому е нужно всичко това?
Едва ли на моралистите и на (ще ме прощавате, но си е така) преструващите се на такива платени „възмутени” граждани. Нелегалността на проституцията е необходима на горните три звена от схемата. Сутеньори, органи на реда и политици.
Сутеньорите имат изгода защото момичетата могат да бъдат държани в страх много лесно, да няма към кого да се обърнат за помощ, а те (сутеньорите) да обират лъвския пай от заработеното, без да са зависими от каквито и да било регламентации. Корумпираните полицаи, които едва ли някои нормален човек ще отрече, че съществуват навсякъде, вземат своя процент, за да си мълчат за случващото се и да предупреждават сутеньорите, когато органите на реда подготвят акция срещу тях. Определени политици пък пълнят джобовете си с космически суми само защото стоят в горния край на незаконните схеми за проституция или пък отговарят за това, реален и ползотворен дебат за легализирането й да не се проведе или пък да се проведе колкото се може по-късно?
Каква е нашата роля като общество? Ако наистина сме отговорни към съдбата на десетките хиляди момичета, които проституират в България, трябва да поставим темата на дневен ред час по-скоро. В случай, че решим, че ще легализираме проституцията, да го направим отговорно и последователно. С всички нормативни регулации – къде и от кого може да се практикува, тарифи, проценти, здравен контрол… Всичко, от-до.
По този начин най-древната професия ще упражняват само момичета, които съзнателно са направили този избор, клиентите ще бъдат спокойни, че плащат за услуга и получават такава, без да са потенциално подсъдими, а държавата… Държавата ще получава дължимите данъци за този бизнес, през който ежегодно минават милиарди, вместо каймака да обират разни длъжностни лица само, защото не изпълняват задълженията си или си затварят очите…