Мустака, Дебелака и Фитнесманиака

Имало едно време една малка, малка държавица, закътана в югоизточното ъгълче на един дребен, дребен континент, който пък бил част от планета с размерите на прашинка, запокитена някъде в голямата, голяма Слънчева система и огромната, огромна Вселена. В тази мъничка страна, на този дребничък континент, на още по-невзрачната планета, живеели все по-малко хора. Някои от тях бягали, някои други умирали млади, без да получат медицинска помощ, трети пък оставали неуки, защото образователната система се скапвала, а злобата и простотията завладявала душите им. Мизерия и глад настанал там, в тази държава. Мизерия, глад и хвърляне на салфетки из клубове, в които порно звезди се правели на певици…
Нерадостна била съдбата на жителите й. А иначе страната си била прекрасна – морето миело бреговете й, цели тридесет и седем планини били разпръснати тук и там из територията й, а пък другите й земи били толкова плодородни, че можели да изхранват поне два пъти по-многолюден народ от този, който живеел там. Тучни пасбища, безкрайни равнини, пълноводни реки. С две думи – Раят на земята…
Имало обаче цяло кралско войнство в тази страна. Това били зли, неграмотни и алчни хора, вкопчени във властта със зъби и нокти. Сменяли се царе от няколко династии. Народът свалял една, избирал друга, трета се налагала на власт и се задържала в гладни зими, безпарични лета и откровен терор… Но надеждата съществувала и народът стискал зъби с идеята, че скоро всичко ще се оправи.
Нищо обаче не се оправяло. Тъкмо обратното. Династиите, които се редували, били с различни имена, но все от един и същи сой. Алчни, крадливи, нагли, страхливи, бездарни. Разбира се, като във всяка страна, в която народът се отвращава от управниците си, битките за кокала били големи.
Сменяли се царе, правителства, репмиери. Някои от тях говорели гръмко, че ще помогнат на народа за 800 дни да заживее по-добре. Втори взривявали църкви и издигали паметници на чужди армии, чиито воини, с изсечени лица, зарейвали поглед в светлите бъднини. Трети пък станали царе, бидейки преди това просто пазачи. И така си вървял животът в тази държавица…
Дошла по някое време и династията на Мустака, Дебелака и Фитнесманиака. Те възприемали себе си като учителя, попа и кмета, въпреки че първият от тях бил крадлив лихвар, вторият уж успял мъж на Христова възраст, а третият – пълен смешник, но за сметка на това с висок ръст и (едва ли) с мускулесто тяло и привлекателен за жените.
Отрудените хорица от този народ били бедни и вземали пари назаем от Мустака, за да могат да изхранват семействата си. Той раздавал на воля, но искал неща насреща. Лихвите му били доста високи, за разлика на това, което твърдели думите му. Не вярвайте на думите, вярвайте на делата, беше казал един библейски апостол, но това е друга тема. Мустака вземал жълтички по три за една и доволно си потривал… мустака. Мислейки си, че царуването му ще продължи вечно.
Дебелакът бил мамино детенце и слушал мамичка Ирена, кръсте(в)на на богинята на мира. Станало чудо и момчето, бито и унижавано в училище, изживяло разцвет, после провал, а накрая катарзис. И станало успял “мъж”. Толкова успял, че да му завидиш чак…

Пък за Фитнесманиака какво да разкаже тази история? Авторът наистина не смята, че на това същество е необходимо дори ред да се отделя. Но все пак… Фитнесманиакът бил мноооооого глупав, извънмерно нагъл и безочлив човек. Освен това не можел да вдигне и сто килограма от лежанка без помощта на един, дето кара хората да говорят. Постоянно посещавал хоремага, но не пиел, а танцувал пред гостите с кавал в псевдонационалната си носия. После станал драскач, а накрая почнали да го дават по една правоъгълна кутия в цялото царство. Ходил по коктейли с важни хора и се снимал тях. Даже и интервюта им правел. И Фитнесманиакът си повярвал. Помислил, че е велик. И решил да става цар. Затова обаче му трябвали торби жълтици. Той познавал само един човек, който ги притежавал и отишъл при него. Усмихнал се глуповато, изперчил се с пилешките си мускулчета и казал:
– Здрасти, Дебелак! От много време работя при теб и ти лижа задника здраво. Дай някой лев да стана царче.
– Не знаеш ли, че аз съм царче и дърпам конците на цялото царство? – изревал Дебелака с пълно гърло и ударил по масата, така че се разхвърчали всички чинии с пръжки, тулумбички и пържени пилешки бутчета. – Искаш да ми вземеш мястото ли, посмешище!?
– Не, но аз… – изхлипал Фитнесманиака и се свил в ъгъла.
Дебелака се надигнал от мястото си и се затътрузил към Фитнесманиака, за да му удари един шамар и да спре поне за миг болката в себе си, натрупана от отвращението на околните към него. В този момент обаче звъннал телефонът (в това царство имало телефони, жителите му ги били изобретили отдавна, защото били умни и талантливи и били дали нещо на светЪТ) и Дебелака замръзнал на мястото си. Моментално се изпотил, а ръцете му се разтреперили. Посегнал към слушалката и вдигнал с потна ръка.
– Ало… Мустак…
– Фитнесманиака става царче. Ще го вкараме в Народното събрание, след някоя година ще го направим премиерче, а после и царче.
– Ами аз!? – изхлипал на свой ред Дебелака.
– На теб ти изпращам едно момче с тъмни очила и снайперче. Чао и поздрави на мамичка. Иди да те гушка, докато все още мърдаш, Дебелак! Пожелавам ти хубави няколко часа доживяване!Беше ми неприятно да се познавам с теб!
–
И минало малко време, но Дебелака оживял. Треперел постоянно, не излизал от един лъскав хотел в центъра на столицата на царството, който уж не бил негов, обливали го студени и топли вълни… Дори и за любимата си трилитрова купа сладолед на ден забравил. Голям страх брал човекът, истина ви казвам.
Но нищо не му се случило. По независещи от Мустака причини. Защото Мустака наистина искал да убие Дебелака. Просто му било писнало от него и решил да не дава на него парите си за пране. Предпочел да ги дава на Фитнесманияка, защото бил изключителен красавец, жените щели да гласуват за него на изборите и освен това пеел отлично “Радка Пиратка”.
Да, обаче тези династии, които управлявали бедната, изнурена от кражби страна, си имали цар. Ама не като царчетата, а друг цар, истински. Нека за целите на тази приказка да го наречем с името Сокола. Той не се казвал така, но историята мълчи за истинското му име. Но за нас то едва ли има значение, мили деца. Защото тази страна, в която се случили тези неща в момента я я има, я я няма, мили деца.
Сокола просто пренаредил фигурките пак… И царството си заживяло по същия начин за много дълго време…

 

Статията е публикувана и тук