Вчера един голям спортист изпя лебедовата си песен. Никой не иска легендите да свършват, но все някога това се случва. Така стана и с легендата на Йордан Йовчев, която продължи цели шест Олимпиади или 20 години – нещо, което не се е случвало никога в историята на спортната гимнастика.
Йордан Йовчев е роден на 24 февруари 1973 година в Пловдив. Той започва да тренира, когато е само седемгодишен, но в това няма нищо странно – както самият той твърди, че в спортната гимнастика резултатите идват едва след 10 или 15 години. Първият му треньор е Живко Добрев, а талантът му достига нови измерения по времето, по което работи с Иван Славчев. Наставник в националния отбор му е Милко Танкушев.
Големият дебют на международна сцена за Данчо, както с любов го наричаме всички, идва десет години, след като се захваща със спортната гимнастика – през 1991-а той участва на Европейско първенство. Мястото е емблематично за кариерата на Йовчев, неговият Рубикон. Атина, където 13 години по-късно Данчо ще преживее най-голямата несправедливост, но същевременно и най-големия триумф в кариерата си.
Но да се върнем към началото. През 1991-а в гръцката столица младият български гимнастик дава сериозна заявка за бъдещето си, ставайки вицешампион в многобоя. През следващата година той се появява и на първата си Олимпиада – тази в Барселона. Възходящата градация в представянето на Йордан Йовчев продължава и три години по-късно той завоюва четвърто място в многобоя и бронзово отличие на Европейската купа в Рим.
Истинското „хвърляне на ръкавицата” към най-големите в световната спортна гимнастика обаче идва година по-късно. На европейското първенство през 1996-а в Копенхаген Йовчев става вицешампион на халки и четвърти в многобоя. Той повтаря постижението си на халки и на Летните олимпийски игри в Атланта, които се провеждат през същата година. Така този уред се оформя като негов коронен, какъвто остава през цялата му кариера.
След игрите в Атланта Йордан Йовчев, заедно с още двама български спортни гимнастици, Красимир Дунев и Иван Иванов, остават да живеят в САЩ. Те са ядрото на отбора ни, завоювал шестото място на Олимпиадата. Зад океана Йовчев се подготвя без треньор. Дори съчетанията си той комплектова сам.
Като всеки истински легендарен състезател, Йордан Йовчев не постига нищо лесно. Всичко в кариерата му идва след много труд, постепенно и изисква пределна концентрация на сила, воля и умения. Именно и затова при него почти никога не се получават изненадващи резултати.
Следващата възходяща стъпка в развитието на българския гимнастик е участието му на Олимпиадата в Сидни в последната година на старото хилядолетие. През 2000-та Йовчев печели два бронзови медала – на земя и… халки, разбира се.
Именно началото на новия век е времето, по което нашият състезател навлиза в най-бляскавите години на кариерата си. На Световното първенство в Гент, Белгия, той най-после завоюва първите си златни медали от голямо състезание – Данчо става двоен шампион на земя и халки. На следващата година Йовчев печели среброто на същите дисциплини на Световното в унгарския град Дебрецен, а през 2003-а отново си връща шампионското място на първенството в Анахайм, САЩ. Отново на земя и халки.
През 2004 година Йордан Йовчев заминава за Олимпиадата в Атина претоварен с очаквания. Той е фаворитът според почти всички – световни специалисти, гимнастици, сънародници. Данчо обаче не се поддава на напрежението и не се пречупва, както се е случвало с хиляди спортисти. Той е в златната възраст на спортната гимнастика и е готов да даде всичко от себе си, за да спечели най-голямото отличие – златния олимпийски медал.
Съвсем естествено най-сериозните очаквания на всички са в коронната дисциплина на Йовчев – халките. И българинът се представя прекрасно. За всеки непредубеден зрител или специалист той заслужава златото безапелационно. Тук обаче се намесва прословутото съдийство, което за пореден път удря едно сериозно домакинско рамо и опорочава спортсменския дух на големия форум.
За олимпийски шампион е обявен гъркът Димостенис Тамбакос, което предизвиква изключително бурни реакции сред спортни специалисти, журналисти и състезатели. Разликата в сложността насъчетанията и качеството на изпълнението на двамата е очевидна и тя категорично е в полза на Йордан Йовчев. Показателен за настроенията на всички обективни фактори е реакцията на останалия с бронза на халки италианец Юрий Кеки, който демонстаривно вдига ръката на българина и посочва на камерите и публиката, че той е номер едно. Бронзовият медал на земя едва ли е някакво удовлетворение за Йовчев.
В типично свой стил обаче Данчо се опитва да не коментира инцидента от Атина. С прословутите си скромност и трудолюбие той отново започва тренировки. Българинът предпочита вместо устата да говорят резултатите му. На Световното първенство през 2006-а в Орхус, Дания, той печели сребърния медал на халки, а след година в Щутгарт се нарежда трети в същата дисциплина.
През 2007-а Йордан Йовчев отново се завръща в България след 11 години и се установява в родния си Пловдив заедно с жена си Боряна и сина си Джордан. По това време с пълна сила тече подготовката за последната (поне така смятат всички тогава) Олимпиада на Йовчев – тази в Пекин през 2008 година.
В столицата на Поднебесната империя българинът отново се появява като фаворит за златото на халки, макар и да е вече на 35 години – пределна възраст за изключително тежък спорт, какъвто е гимнастиката. В началото сериозните очаквания към него напълно се оправдават – Йордан Йовчев влиза във финалите на халки с втори резултат. Тогава обаче идва и може би най-голямото фиаско в кариерата му. При изпълнението на съчетанието си българинът допуска груба грешка и остава на последното осмо място.
Лошото класиране идва само за да покаже, че Данчо е човек като всички нас и е способен да се поддаде на напрежението и да сбърка точно в най-важния момент. Всичко, което последва Олимпиадата в Пекин обаче, категорично опровергава човешкия произход на Йовчев и го нарежда до безсмъртните атлети от древните митове.
Напук на всички очаквания българинът отказва да прекрати кариерата си след Пекин’08. Отказва и напук на годините, контузиите, трудните условия за подготовка, неистовата нужда от почивка, четирите петилетки на тренировки, лишения и компромиси със семейство и приятели. Отказва в името на една невероятна цел – да стане единственият до момента състезател по спортна гимнастика, който участва на шест Олимпиади. И, за изумление на всички, успява.
Той печели квота за Олимпийските игри в Лондон. Печели я в началото на тази година, отново в британската столица, където се нарежда сред първите 30 състезатели на провелия се там последен квалификационен турнир. Самото това постижение е легендарно. Дори ако предположим, че Данчо бе решил да не играе в Лондон.
Да се класираш за най-престижния спортен турнир, когато си на почти 39, преследван от контузии и страхотна умора, е забележително. Да го направиш сред стотици младежи, които са жадни за изяви и пълни със сили, е невероятно. Да си завоюваш място в спорт, който изисква толкова усилия и лишения, е феноменално. Да обичаш толкова силно халките и спортната гимнастика, че да загърбиш тялото, семейството, болката и заслужена си почивка, само за да се състезаваш още веднъж, е наистина нечовешко.
Българският олимпийски комитет отдаде мъничка част от заслуженото уважение на Йордан Йовчев и го направи знаменосец на делегацията ни за Лондон 2012. Жестове на признание Данчо получи и под формата на обявяването му за „Мъж на годината” (2004-а, България), най-добър спортист на Балканите (2003-а), Спортист номер 1 на България (2001, 2003).
Титлите Йовчев приема с широка усмивка, но не им отдава особено значение. Той не е свикнал да получава, а да побеждава. В резултат на това идва и следващото му феноменално постижение.
Въпреки бурните аплодисменти, с които е посрещнат от хилядите олимпийски зрители и участниците на квалификациите за финала на халки, едва ли има някой, който да вярва, че Данчо може да стигне по-напред. Но той го прави!
Наистина, закачил се почти на магия на последното осмо място, но на финал! С полускъсан бицепс и счупена наполовина китка, но на финал! Почти на 40, с посребрели коси и сили, едва стигащи да изпълни съчетанието си, но на финал!
Вчера 15 000 зрители в „Норт Гринуич Арина” в Лондон посрещнаха Йордан Йовчев като герой от древните митове за могъщи атлети, какъвто той всъщност е. След съчетанието му същите тези зрители и останалите състезатели във финала на халки изпратиха с аплодисменти Данчо след последното му явяване на Олимпиада. Останалото е статистика, която бледнее пред легендата и не интересува никого.
След финала Йордан Йовчев се извини на онези българи, които са очаквали медал от него. Чудя се, възможно ли е поне няколко деца да се опиянят от неговия дух, хъс, воля и човечност, които така го различават от повечето съвременни спортисти? За да има поне искрица надежда за бъдещето на нашия спорт. Защото Данчо е истински и човечен. Нечовешки човек така да се каже…
Именно заради това и ни зарадва, че Олимпиадите може и да са затворена страница за него, но Данчо обяви, че наближава Европейско първенство, а той е в страхотна форма. Нуждае се само от десетина дни почивка.
Да го посрещнем утре подобаващо в България, за която той даде и ще дава толкова много, пък после ще го оставим да си почива. Но само десетина дни.
Стоян Николов - Торлака 