Posts Tagged ‘Олимпиада’

Вчера един голям спортист изпя лебедовата си песен. Никой не иска легендите да свършват, но все някога това се случва. Така стана и с легендата на Йордан Йовчев, която продължи цели шест Олимпиади или 20 години – нещо, което не се е случвало никога в историята на спортната гимнастика.

Йордан Йовчев е роден на 24 февруари 1973 година в Пловдив. Той започва да тренира, когато е само седемгодишен, но в това няма нищо странно – както самият той твърди, че в спортната гимнастика резултатите идват едва след 10 или 15 години. Първият му треньор е Живко Добрев, а талантът му достига нови измерения по времето, по което работи с Иван Славчев. Наставник в националния отбор му е Милко Танкушев.

Големият дебют на международна сцена за Данчо, както с любов го наричаме всички, идва десет години, след като се захваща със спортната гимнастика – през 1991-а той участва на Европейско първенство. Мястото е емблематично за кариерата на Йовчев, неговият Рубикон. Атина, където 13 години по-късно Данчо ще преживее най-голямата несправедливост, но същевременно и най-големия триумф в кариерата си.

Но да се върнем към началото. През 1991-а в гръцката столица младият български гимнастик дава сериозна заявка за бъдещето си, ставайки вицешампион в многобоя. През следващата година той се появява и на първата си Олимпиада – тази в Барселона. Възходящата градация в представянето на Йордан Йовчев продължава и три години по-късно той завоюва четвърто място в многобоя и бронзово отличие на Европейската купа в Рим.

Истинското „хвърляне на ръкавицата” към най-големите в световната спортна гимнастика обаче идва година по-късно. На европейското първенство през 1996-а в Копенхаген Йовчев става вицешампион на халки и четвърти в многобоя. Той повтаря постижението си на халки и на Летните олимпийски игри в Атланта, които се провеждат през същата година. Така този уред се оформя като негов коронен, какъвто остава през цялата му кариера.

След игрите в Атланта Йордан Йовчев, заедно с още двама български спортни гимнастици, Красимир Дунев и Иван Иванов, остават да живеят в САЩ. Те са ядрото на отбора ни, завоювал шестото място на Олимпиадата. Зад океана Йовчев се подготвя без треньор. Дори съчетанията си той комплектова сам.

Като всеки истински легендарен състезател, Йордан Йовчев не постига нищо лесно. Всичко в кариерата му идва след много труд, постепенно и изисква пределна концентрация на сила, воля и умения. Именно и затова при него почти никога не се получават изненадващи резултати.

Следващата възходяща стъпка в развитието на българския гимнастик е участието му на Олимпиадата в Сидни в последната година на старото хилядолетие. През 2000-та Йовчев печели два бронзови медала – на земя и… халки, разбира се.

Именно началото на новия век е времето, по което нашият състезател навлиза в най-бляскавите години на кариерата си. На Световното първенство в Гент, Белгия, той най-после завоюва първите си златни медали от голямо състезание – Данчо става двоен шампион на земя и халки. На следващата година Йовчев печели среброто на същите дисциплини на Световното в унгарския град Дебрецен, а през 2003-а отново си връща шампионското място на първенството в Анахайм, САЩ. Отново на земя и халки.

През 2004 година Йордан Йовчев заминава за Олимпиадата в Атина претоварен с очаквания. Той е фаворитът според почти всички – световни специалисти, гимнастици, сънародници. Данчо обаче не се поддава на напрежението и не се пречупва, както се е случвало с хиляди спортисти. Той е в златната възраст на спортната гимнастика и е готов да даде всичко от себе си, за да спечели най-голямото отличие – златния олимпийски медал.

Съвсем естествено най-сериозните очаквания на всички са в коронната дисциплина на Йовчев – халките. И българинът се представя прекрасно. За всеки непредубеден зрител или специалист той заслужава златото безапелационно. Тук обаче се намесва прословутото съдийство, което за пореден път удря едно сериозно домакинско рамо и опорочава спортсменския дух на големия форум.

За олимпийски шампион е обявен гъркът Димостенис Тамбакос, което предизвиква изключително бурни реакции сред спортни специалисти, журналисти и състезатели. Разликата в сложността насъчетанията и качеството на изпълнението на двамата е очевидна и тя категорично е в полза на Йордан Йовчев. Показателен за настроенията на всички обективни фактори е реакцията на останалия с бронза на халки италианец Юрий Кеки, който демонстаривно вдига ръката на българина и посочва на камерите и публиката, че той е номер едно. Бронзовият медал на земя едва ли е някакво удовлетворение за Йовчев.

В типично свой стил обаче Данчо се опитва да не коментира инцидента от Атина. С прословутите си скромност и трудолюбие той отново започва тренировки. Българинът предпочита вместо устата да говорят резултатите му. На Световното първенство през 2006-а в Орхус, Дания, той печели сребърния медал на халки, а след година в Щутгарт се нарежда трети в същата дисциплина.

През 2007-а Йордан Йовчев отново се завръща в България след 11 години и се установява в родния си Пловдив заедно с жена си Боряна и сина си Джордан. По това време с пълна сила тече подготовката за последната (поне така смятат всички тогава) Олимпиада на Йовчев – тази в Пекин през 2008 година.

В столицата на Поднебесната империя българинът отново се появява като фаворит за златото на халки, макар и да е вече на 35 години – пределна възраст за изключително тежък спорт, какъвто е гимнастиката. В началото сериозните очаквания към него напълно се оправдават – Йордан Йовчев влиза във финалите на халки с втори резултат. Тогава обаче идва и може би най-голямото фиаско в кариерата му. При изпълнението на съчетанието си българинът допуска груба грешка и остава на последното осмо място.

Лошото класиране идва само за да покаже, че Данчо е човек като всички нас и е способен да се поддаде на напрежението и да сбърка точно в най-важния момент. Всичко, което последва Олимпиадата в Пекин обаче, категорично опровергава човешкия произход на Йовчев и го нарежда до безсмъртните атлети от древните митове.

Напук на всички очаквания българинът отказва да прекрати кариерата си след Пекин’08. Отказва и напук на годините, контузиите, трудните условия за подготовка, неистовата нужда от почивка, четирите петилетки на тренировки, лишения и компромиси със семейство и приятели. Отказва в името на една невероятна цел – да стане единственият до момента състезател по спортна гимнастика, който участва на шест Олимпиади. И, за изумление на всички, успява.

Той печели квота за Олимпийските игри в Лондон. Печели я в началото на тази година, отново в британската столица, където се нарежда сред първите 30 състезатели на провелия се там последен квалификационен турнир. Самото това постижение е легендарно. Дори ако предположим, че Данчо бе решил да не играе в Лондон.

Да се класираш за най-престижния спортен турнир, когато си на почти 39, преследван от контузии и страхотна умора, е забележително. Да го направиш сред стотици младежи, които са жадни за изяви и пълни със сили, е невероятно. Да си завоюваш място в спорт, който изисква толкова усилия и лишения, е феноменално. Да обичаш толкова силно халките и спортната гимнастика, че да загърбиш тялото, семейството, болката и заслужена си почивка, само за да се състезаваш още веднъж, е наистина нечовешко.

Българският олимпийски комитет отдаде мъничка част от заслуженото уважение на Йордан Йовчев и го направи знаменосец на делегацията ни за Лондон 2012. Жестове на признание Данчо получи и под формата на обявяването му за „Мъж на годината” (2004-а, България), най-добър спортист на Балканите (2003-а), Спортист номер 1 на България (2001, 2003).

Титлите Йовчев приема с широка усмивка, но не им отдава особено значение. Той не е свикнал да получава, а да побеждава. В резултат на това идва и следващото му феноменално постижение.

Въпреки бурните аплодисменти, с които е посрещнат от хилядите олимпийски зрители и участниците на квалификациите за финала на халки, едва ли има някой, който да вярва, че Данчо може да стигне по-напред. Но той го прави!

Наистина, закачил се почти на магия на последното осмо място, но на финал! С полускъсан бицепс и счупена наполовина китка, но на финал! Почти на 40, с посребрели коси и сили, едва стигащи да изпълни съчетанието си, но на финал!

Вчера 15 000 зрители в „Норт Гринуич Арина” в Лондон посрещнаха Йордан Йовчев като герой от древните митове за могъщи атлети, какъвто той всъщност е. След съчетанието му същите тези зрители и останалите състезатели във финала на халки изпратиха с аплодисменти Данчо след последното му явяване на Олимпиада. Останалото е статистика, която бледнее пред легендата и не интересува никого.

След финала Йордан Йовчев се извини на онези българи, които са очаквали медал от него. Чудя се, възможно ли е поне няколко деца да се опиянят от неговия дух, хъс, воля и човечност, които така го различават от повечето съвременни спортисти? За да има поне искрица надежда за бъдещето на нашия спорт. Защото Данчо е истински и човечен. Нечовешки човек така да се каже…

Именно заради това и ни зарадва, че Олимпиадите може и да са затворена страница за него, но Данчо обяви, че наближава Европейско първенство, а той е в страхотна форма. Нуждае се само от десетина дни почивка.

Да го посрещнем утре подобаващо в България, за която той даде и ще дава толкова много, пък после ще го оставим да си почива. Но само десетина дни.

Мислех си да започна този текст с изречение от сорта на „Е, Петър Василев вече прекали!”. Във всеки друг случай подобни думи за един спортен коментатор биха предизвикали интереса на читателите. Но не и при казуса Петър Василев.

Никой човек, който е имал макар и бегъл досег с вокалните извращения на Петела, както сам се величае кадърът на БНТ, не би и трепнал при подобна констатация. Защото той прекалява всеки път, когато се добере до микрофона. А ние, по стар български обичай, му гледаме сеира и си го търпим.

Нека тогава да опитаме с „Петър Василев надмина себе си!”. И то последователно, стъпаловидно, с неподозирана за обикновените коментатори лекота. Тук ще оставим настрани многобройните му гафове при всяко негово извратено лингвистично шоу. Искаме да концентрираме само Летните олимпийски игри в Лондон 2012 година. Защото светът е Олимпиада.

Петър Василев обаче не мисли, че светът е Олимпиада. Той е твърдо убеден, че светът е създаден, за да слуша неговите словесни еквилибристики. Нещо като „Дненикът на Бриджит Джоунс”, но в телевизионен вариант.

Занимаваш цялата зажадняла за спортни събития аудитория с това какво си видял, когато си се разхождал из Лондон. Как „колегите от съседните коментаторски кабини” минават всякакви граници като вдигат прекалено много шум и не обръщат внимание на забележките ти… Или просто ги правиш съпричастни на възмущението си от поведението на организаторите на боксовия турнир, които във „века на технологиите” се бавят цели две минути, за да обявят победителя от срещите.

И междувременно споменаваш нещо за случващото се на терена, ринга, гребния канал… Правиш го с наставнически тон, използвайки отдавна забравени (и забранени) за другите коментатори техники, като тафтологии за подсилване на и без това нагнетения до тегавост монолог, волна програма от наставления към треньори и (особено) спортисти и авторитетни предвиждания за изходите на състезанията, които по правило се провалят с гръм и трясък.

За да има „съспенс” в работата му, Петър Василев буквално затрупва горките зрители (повтарям, които просто искат да гледат спорт) със своите теории на конспирацията. Ако се концентрираме върху „коронната му дисциплина”, бокса, до сега и тримата ни състезатели трябваше да са само зрители на Олимпиадата, защото според него са жертви на заговор на големите, лоши съдии.

На мен лично ми писна окончателно от лицето Василев снощи. Ако съм на мястото на безспорния герой на вечерта за изтерзаните ни от очакване на спортна слава душици, не бих издържал дори и минута, след като чуя какво е наговорил въпросният коментатор по времето, по което аз съм давал всичко от себе си, за да защитя честта на страната си. Александър Александров, нашият велик 49-килограмов мъж с воля колкото планетата и още по-огромно сърце обаче най-вероятно не е толкова дребнав, колкото мен. И затова е велик.

Петър Василев не признава нито български, нито световни авторитети. За него Александър Александров е просто „Сашко”, съдиите са „онези хора около ринга”, а корейският противник на нашия боксьор е „позьор”.

По време на отличната си среща снощи „Сашко” получи задочно десетки „професионални” съвети, няколко снизходителни похвали колко добре се е справил до момента в квалификациите и на Олимпиадата и категорична присъда, че е дотук, защото боксовата мафия му е вдигнала мерника.

През целия мач ерудираният коментатор беше убеден в загубата на нашия състезател. В края на мача му благодари за доброто предствяне и вече го оплакваше за загубата. Все пак го похвали, че неслучайно е спечелил квота за Олимпиадата, защото очевидно имал качества.

И макар че беше убеден в поражението на българина, за да не звучи като Бог даващ крайни присъди, Петър Василев изчисли, че шансовете на нашия състезател са 10 срещу 90%. Все пак ни успокои, че въпросните „10% са много“ и „надеждата умира последна“.

Най-неочаквано (може би най-вече за Петър Василев) обаче, съдията вдигна ръката на „Сашко” в края на срещата. „Петела” и този път не падна по гръб и излезе победител и от тази ситуация, раздирайки националния ефир с дрезгавия си истеричен патос. Честно казано, по това време се радвах неистово, така че не внимавах в думите на „Пешко”. Най-вероятно обаче отново се е оказал прав…

Ето и няколко въпроса, които бих задал на работодателите на Петър Василев в БНТ, защото, признавам си, на него не бих се осмелил да му ги споделя. Щом “the king of the day” Александър Александров е „Сашко”, как ли би нарекъл мен? Може би „The Cock”, както самодоволно превежда псевдонима си на западните журналисти по време на коктейлите на големи спортни форуми… Та, да започваме:

  1. Кога за последно Петър Василев е бил на психопреглед? Ако не знаете, проверете. Добре е да посещава такъв примерно на всеки две седмици. И за вас, и за нас, и най-вече за него.
  2. Чували ли сте който и да било коментатор в която и да било световна медия (изключваме южноамериканските; те са друга тема) да нарича талантлив спортист, при това от собствената си страна, с умалителното име, с което баба му се е обръщала към него, когато е бил на три години?
  3. Успявате ли да проследите мисълта на Петър Василев повече от 30 секунди? Ако „да”, значи сте по-добри в това отношение от самия него.
  4. Струва ли ви се допустимо въпросното лице да сипе попържни срещу абсолютно всички организатори на световни спортни форуми, на които се добира до микрофона?
  5. Ако хипотетично предположим, че създам инициативен комитет, който да има за основна и единствена цел да събере достатъчно средства, за да осигури охолното съществуване на Петър Василев до края на дните му, бихте ли го преместили на някаква синекурна длъжност, така че да спасите нас, горките зрители от височайшите му коментари?

БНТ едва ли ще ми отговори. А аз едва ли ще се поколебая да спирам звука на телевизора всеки път, когато чуя така разпознаваемия глас…

* През V век европейците наричали „Бич Божи” (на лат. „flagellum dei”) Атила, вождът на хуните, който променил завинаги историята на света. Дано „Бичът екранен” не успее да направи същото с историята на телевизията…

Рядко се случва една новина да окупира водещото място в световните медии и разговорите на милиарди хора по цялата планета. Такъв един феномен обаче се превръща в истинско чудо, когато става въпрос за положителна новина, а не за някоя трагедия със стотици жертви. Е, днес е такъв ден.

Защото на 27 юли 2012 година се откриват ХХХ Летни олимпийски игри в Лондон и вниманието на целия свят е фокусирано върху грандиозното събитие, на което ще домакинства британската столица. Нека обаче се върнем в историята, за да разберем каква е причината едно спортно събитие да предизвиква подобен интерес.

Най-вероятно няма човек, който да не знае, че Олимпийските игри се зараждат в Елада преди почти три хилядолетия. Според легендата те са основани от Херкулес, който решил да почете баща си Зевс, след като извършил прочутите си дванадесет подвига.

Игрите се организират въднъж на четири години в чест и се провеждат в град Олимпия в областта Елида на полуостров Пелопонес. За първи път спортният празник става факт през 776 година преди новата ера. Датата била толкова знаменателна за древните елини, че те я използвали като иходна точка на летоброенето си.

Олимпийските игри се устроивали събирали участници и публика от целия елински свят. В продължение на седем дни (първият от които бил използвам за церемонии, а последният за награждаване) през месеците юли или август всички погледи били вперени в Олимпиада. Враждите и военните конфликти между отделните полиси били „замразявани”, а съревнованието се пренасяло на стадиона.

Малко преди началото на поредното издание на игрите до всички гръцки полиси и колонии били разпращани вестители, които трябвало да поканят официално техни представители да вземат участие във форума. На всички участници и зрители се гарантирало безпрепятствено придвижване до Олимпия и пътищата из цяла Древна Гърция се превръщали в пъстро стълпотворение.

Още по-невъобразима била какофонията в околностите на светилището в Елида. Представете си само, хиляди зрители и състезатели от близки и далечни полиси опъвали палатките си едни до други, комуникирали помежду си, запознавали се с навиците и традициите си, срещали се с хора, които при нормални обстоятелства никога нямало да видят. Истинско вавилонско стълпотворение…

В Олимпийските игри можели да вземат участие само свободни граждани на гръцките полиси. Съвсем в духа на епохата осъждани елини, варвари и роби не били допускани, защото се вярвало, че състезанията са възвеличаване на боговете и те биха се разгневили, ако хората ги „омърсят”. Същото се отнасяло и за жените, чието присъствие било строго забранено.

Отново с цел да се спечели благоволението на висшите сили първият ден на игрите бил отреден за жертвоприношения и клетви на участниците. Тържествените ритуали се провеждали пред олтара на Зевс Хоркиос, покровителстващ клетвите. В чест на върховния бог било жертвано мъжко прасе, което било разсичано на четири, а частите били използвани от атлетите за извършване на тържествения им обет.

За разлика от сега, в древните Олимпийски игри състезанията били много по-малко и много по-опростени, но за сметка на това организаторите се стремели да покажат комплексните качества на атлетите. Основните дисциплини били бягане, петобой (включващ скачане, мятане нас диск и копие, надбягване и борба), бокс, борба, панкратион (смесица между бокс и борба) и надбягване с колесници. Някои от спортовете се различавали значително от сегашния си вариант. При бокса например участниците се налагали с медни или оловни ръкавици и често боят ставал особено жесток, като се стигало и до смърт. Същото важи и за панкратиона, който бил подобие на съвременните свободни боеве, но отново не били рядкост фаталните случаи.

Последният ден бил отреден за награждаване на победителите, които получавали званието „олимпионики”. Церемонията се състояла в съобщаване на имената им пред огромната за мащабите на епохата публика, след което им била връчвана наградата – венец от дива маслина, която била смятана за свещено дърво, донесено от Херакъл от земята на хиперборейците ( обитатели на крайния север на света според разбиранията на древните елини).

Олимпийските игри в древността били истински празник не само на спорта. Възползвайки се от многобройната публика, в Олимпия се стичали писатели, оратори, философи, художници и други учени и хора на изкуството, за да представят творчеството и вижданията си за света. По този начин игрите имали ролята не само на спортно съревнование, но и на място за обмяна на култура, за запознаване и сприятеляване с различни хора.

Древните Олимпийски игри постепенно губят част от популярността си, особено, след като Елада е завладяна от Рим. Все пак те продължават да съществуват до 394 г. от н.е., когато император Теодосии I ги обявява за езическо творение и ги забранява в унисон с налагащите се в Империята догми на християската религия.

Споменът за форума, обединяващ всички хора в името на спорта, обаче оцелял през вековете и се възродил в епохата на Просвещението. Идеята на олимпизма се развила и се превърнала почти в утопия, обединяваща хората по света въпреки етническите им, културни и религиозни различия.

Усилията на един непоколебим мечтател и почитател на древността, барон Пиер дьо Кубертен, обаче за пореден път показват, че силата на човешкия дух не знае граници и утопията става реалност. В резултат на тях през 1896 година в Атина се събират 241 атлети от 14 държави и полагат основите на модерните Олимпийски игри.

Идеята олимпизмът да се превърне във водещо движение за равнопоставеност и братство между народите се развива мълниеносно и още на първите Олимпийски игри за ХХ век (и третите модерни в историята), тези в Сейнт Луис през 1904 година, вземат участие чернокожи състезатели.

Съобразно с духа на игрите в Древна Гърция първоначално в Олимпийските игри не се позволява участието на професионални спортисти. Педантичността в спазването на изискванията стига до там, че Джим Торп, който печели златните медали в десетобоя и петобоя на игрите в Стокхолм през 1912 година, е лишен от титлите си, защото в студентските си години получил пари за участието си в полупрофесионален бейзболен отбор.

С годините обаче конюнктурата налага промяна на политиката на Международния олимпийски комитет. Телевизиите, които дават много средства за излъчването на състезанията, оказват силен натиск в игрите да се включат и професионални спортисти, които са по-познати на зрителите. Към това се добавят и основателните обвинения на западните страни към държавите от т. нар. Източен блок, че техните спортисти реално са професионалисти, макат и да имат официален статут на аматьори.

Паралелно с тези комерсиални промени обаче, олимпийското движение не забравя и ролята си в създаването на един свят, в който хората са равнопоставени. На започващите днес ХХХ Олимпийски игри например, за първи път всички участващи държави са задължени да включат в делегацията си поне една жена спортистка.

През годините спортовете, които са включени в Олимпийските игри, варират доста. Въпреки, че тенденцията е към постоянно нарастване, някои надпревари отпадат от програмата, защото губят популярността си, а мястото им е заемано от други, към които зрителите проявяват по-голям интерес. На последните летни Олимпийски игри (Пекин; 2008 година) например бяха включени общо 32 спорта, а на зимните във Ванкувър през 2010 година – 15.

В периодите 1914 – 1918 и 1939 – 1945 година Олимпийски игри не се провеждат заради Първата и Втората световни войни.

Първоначално спортният форум се организирал както в Древна Гърция – веднъж на четири години, през летните месеци. С времето и разширяването на популярността на Олимпийските игри обаче се появил логичният въпрос защо зимните спортове трябва да бъдат дискриминирани.

Така през 1924 година били организирани първите зимни Олимпийски игри – във френския курорт Шамони. До 1992 година летните и зимните Олимпийски игри се провеждат в една и съща година. След това обаче Международният олимпийски комитет решава ги да „размине” и оттогава последователността е през две години от различните сезони, макар времето между летните от една страна и зимните от друга, да си остава четири години.

Олимпийските игри не страдат само от двете световни войни. По време на Студената война те също неведнъж стават жертва на противоборството между Изтока и Запада, макар и да не се стига до отмяна на форуми. През 1956 година например Нидерландия, Испания и Швейцария бойкотират игрите в Мелбърн заради жестокото потушаване на унгарските работнически вълнения от съветската армия през 1956 година.

През 1968, 1972 и 1976 година голяма част от африканските държави пък отказват да вземат участие в Олимпиадите заради включването в тях на ЮАР и Родезия, чиито правителства упражняват истински терор срещу населението на страните си. Следващите Олимпийски игри пък, тези в Москва от 1980 година, са бойкотирани от САЩ, Федерална Република Германия, Япония, Кения, Канада и други държави, които по този начин изразяват протеста си срещу руското нахлуване в Афганистан.

Социалистическите страни отвръщат на тези действия с бойкот на Олимпиадата в Лос Анжелис през 1984 година. Последният бойкот на Олимпийски игри е от Сеул’88.

Олимпийските игри, разбира се, си имат и своите герои. Тук ще отбележим само най-великите постижения по медали.

На първо място в класацията е съветската гимнастичка Лариса Латинина, която за три Олимпиади (Мелбърн’56; Рим’60 и Токио’64) има общо 18 отличия – 9 златни, 5 сребърни и 4 бронзови. Веднага след нея се нарежда друг съветски гимнастик – Николай Адрианов, който също участва в три издания на Олимпийските игри (Мюнхен’72; Монреал’76 и Москва’80) и печели 15 медала, от които 7 златни, 5 сребърни и 3 бронзови.

Най-много златни отличия (като процент от общите си медали) в историята на Олимпиадите има американският атлет Рей Юри, който взема участие в три издания (Париж’00; Сейнт Луис’04 и Лондон’08) и завоюва общо 8 отличия, всички златни. Втори се нарежда друг знаменит атлет – Карл Люис. От стартовете си четири дисциплини (спринт 100 и 200 метра, щафета 4х100 и дълъг скок) в общо четири Олимпиади (Лос Анжелис’84; Сеул’88; Барселона’92 и Атланта’96) той спечелва общо десет медала, девет от които златни.

Най-много златни медали на една Олимпиада спечели американският плувец Майкъл Фелпс на последните летни игри в Пекин през 2008 година, където той триумфира цели осем пъти. Най-много участия с олимпийски титли има германската каякарка Бригите Фишер, която печели златото на всички Олимпийски игри от 1980 до 2000 година. Единственият й „пропуск” е през 1984-а, когато тя не участва заради бойкота на игрите в Лос Анжелис от страна на ГДР, за която се състезава. Така Фишер е носителка на 8 титли за период от 24 години.

Всички цифри в тази класация обаче са валидни до 2008 година, когато американският плувец Майкъл Фелпс събра от едва двете си участия на Олимпийски игри 14 златни и 2 брознови медала.

 

Ето и всички Олимпийски игри в новата история на състезанието:

 

Летни Олимпиади:

 

1896 година – Атина

1900 година – Париж

1904 година –  Сейнт Луис

1908 година – Лондон

1912 година – Стокхолм

1916 година – не се състоят; определени за Берлин

1920 година – Антверпен

1924 година – Париж

1928 година – Амстердам

1932 година – Лос Анжелис

1936 година – Берлин

1940 година – не се състоят; определени за Токио

1944 година – не се състоят; определени за Лондон

1948 година – Лондон

1952 година – Хелзинки

1956 година – Мелбърн/Стокхолм

1960 година – Рим

1964 година – Токио

1968 година – Мексико Сити

1972 година – Мюнхен

1976 година – Монреал

1980 година – Москва

1984 година – Лос Анжелис

1988 година – Сеул

1992 година – Барселона

1996 година – Атланта

2000 година – Синди

2004 година – Атина

2008 година – Пекин

2012 година – Лондон

 

 

Зимни Олимпиади:

 

1924 година – Шамони

1928 година – Сейнт Мориц

1932 година – Лейк Плесид

1936 година – Гармиш-Партенкирхен

1940 година – не се състоят; определени са за Сапоро

1944 година – не се състоят; определени са за Кортина д’Ампецо

1948 година – Сейнт Мориц

1952 година – Осло

1956 година – Кортина д’Ампецо

1960 година – Скуо Вали

1964 година – Инсбрук

1968 година – Гренобъл

1972 година – Сапоро

1976 година – Инсбрук

1980 година – Лейк Плесид

1984 година – Сараево

1988 година – Калгари

1992 година – Албервил

1994 година – Лилехамер

1998 година – Нагано

2002 година – Солт Лейк Сити

2006 година – Торино

2010 година – Ванкувър