Posts Tagged ‘Цветан Василев’

николай бареков делян пеевски цветан василевНаправо ми иде да си скинем дреите, казвам ви честно! То бива бива, ама такова чудо нема! Цел живот се изтеглям късата клечка. Първо баща ми преписа къщата барабар с два декара нива на сестра ми, после се ожених за най-големата усойница у целото поречие, а преди две години дойдоха некакви и ми взеха казаня за варене на ракия, щото не знам там какъв си европейски закон съм бил нарушил. Ама тва с КТБ просто ме срина като като личност и окончателно ме вкара у редиците на отявлените песимисти. На вас може и да не ви пука за душевното ми състояние, ама аз съм длъжен да си кажем – вече съм един завършен хейтър и те така те!

Моя милост е предприемач по душа. Затова преди една петилетка сбрах какво имаше парици у буркана и айде на Националния сбор на овцевъдите у Арбанаси. Той тогава още не беше основан, ама айде да не ставаме дребнави. Убаво село. Камара гъзари притежават малки, спретнати къщурки по четири-петстотин квадрата там. Ама аз немам за цел да се праим на екскурзовод, а да ви разкажем какъв патежлък ми се стовари на дебелата кратуна.
Купих си десет овци и айде у село. Сички много се учудиха, що беха свикнали да съм постоянно присъствие у кръчмата и да не вършим работа за пет стотинки. Ама аз се стегнах и нещата тръгнаха. Верно, по цел ден обикалям ливадите като улав да пасем стадото, косим, пластим, сушим, прибирам сено, ама иначе млекце, вълна, некое ягънце продавам. И почнах да завъртам малко левове и пак да пълним буркана. Ама за агнетата и КТБ ми беше приказката, не ме прекъсвайте, що си загубих мисълта!
Овците се оказаха голема работа, да му се не види. Занесем млекото у мандрата, после секи понеделник на пазара у града – те ви кашкавалче, те ви сиренце, те ви масълце, а сега дайте париците… Пролецка продадем десет-петнайсе ягънца, па и от вълната изкарам пара… Платих си вересиите на Ваня Шугавата у хоремага, наплъних бурканя с връх, втори, трети, то не останаха буркани за компоти. Сичко натъпкано с левове, евро, долари. Даже некви албански лекове имах, ама тва е друга тема на разговор.
И почнах да се чудим тиа пари кво да ги праим. Те го, зеха да обикалят покрай къщата секви от Долната махала, къде се издържат само от кражби. Ше влезнат и, мани, че париците ше отнесат, а и нищо чудно да ме олисветат за по-сигурно. Требва некво решение да земем… Таа мисъл ме гложди поне два-три месеца. А бурканите с парата си се трупат у мазето, зад големото буре с червен отел. И се чудих бая време, да ви кажем…
Ама Вселената си знае работата. Когато вече мислех, че немам достатъчно буркани, а иде време да се слагат компоти от сливи (немам нищо сексуално предвид, не ме бъркайте с некой простак), решението на проблема ми си дойде от само себе си.
Седим си една вечер и си покръцвам ракийца със салата от доматец, къде съм го набрал от градината, мойта си градина, и гледам една телевизия, къде у името си съдържа свещеното за евреите число. Немам право да праим продуктово позициониране, та сещайте се, ако можете. И изведнъж почва рекламен блок! Посегнах машинално къде дистанционното, ама ръката ми замръзна у въздухо.
КТБ (не, тва не е продуктово позициониране, тва си е чиста реклама). Като чух кви лихвени проценти дават, викам си “Закво да държим парите у буркани, а да не ги дадем ората да работат с тех, а я да изкарвам некой лев те така, от нищото!?”. Още повече, че Стоичков участваше у клипа, а я за Стоичков умрем още от деведесе и четвърта. Така се напих от кеф, че бех заспал на масата. Сутринта ставам, поизкъпах се, обръснах се гладко за пръв път от казармата и айде на рейса. Сичките буркани с парици ги носим у сакове, а те тежат, та майката си трака. Не е като да кажеш, че са двеста и неколко милиона, ама пак си е зор да ги носиш, да му се не види.
Влазам у офиса на КТБ, он един лъскав ви казвам, вдъхва доверие. Седам срещу едно гише и казвам, че искам да си отворим сметка и да внасям. Отсреща една убавица, ама убавица, та дрънка, вика “Колко, уважаеми господине”. Казах й и тя веднага се ухили още по-широко и звънна един телефон. После ми каза да се качим нагоре по едни стълби. Аз се качих, ама малко ме достраша да не би да ме ограбат. Ама си викам “Ей, селянин прост, кой ще те ограби в банка бе!?”. И ми олекна некакси…
У коридора ме посрещат двама. Единият дебел и голем, ама много ви казвам. На къде Христова възраст. И с костюм, къде хич му не беше по мерка, май от песъчна коприна беше, поне така ми се стори. Другият чичка некъв, строен, запазен, с един такъв мустак… Приличен човечец, вдъхва доверие, като офиса, кък казах по-горе. Ръкувахме се, кой знае що дебелото момче ми каза, че не е изнесло никаква информация от ДАНС и добави:
– Аз отивам за пет XXL дюнера, че съм малко гладен. Някой иска ли нещо от “ЛАФКА”-та?
На мен бурканите в саковете ми тежаха вече, та кимнах отрицателно. Оня, дето отиваше за турска кухня и изглеждаше некак, все едно е преживел катарзис, замина, придружаван от поне петнайсе охранители, а мустакатият чичка ме покани в офиса си.
Офис като слънце, казвам ви! Стабилен мъж. Сипа ми едно уиски от шише с черен етикет и вика:
– Доколкото разбрах, искате да ни ставате корпоративен клиент, уважаеми господине! Честито, направил сте правилния избор!
– Ами… Да… – не се чувствах у свои води, признавам си. Даже не знам кво значи “корпоративен”. Отпих голема глътка. Резливо у първия момент, ама после се разлива блажено като предизборна кампания на телевизионен водещ.
– Дайте паричките и попълнете този документ. – мустакатият ми хвърли такава обезоръжаваща усмивка, че и къщата си бих му преписал.
Попълних, оставих бурканите, здрависахме се и кой откъде е.

И сега кво стана!? Лихви, лихви, ама парите ми зачезнали. Ванката Искров вика, че щели да ми ги върнат. И на Вежди щели да му ги върнат. Да де, демек да земат от моите и ваште данъци и да ми изплатят вложенията. Нема лошо, поне за мене. И за Вежди.
Ама тънкият момент е, че аз требва да купувам смески и ярма за добичетата, а парите щели да дойдат след няколко месеца. Май… (не като месец май, а като ”евентуално“, искам да кажем).
А дотогава кво!? Нали съм корпоративен клиент, да ходим да косим и да овчарувам вече не ми прилега. Отдавна съм си взел неколко човека да връшат таа работа. Давам им по сто лева на месец, и те доволни, и аз доволен. Не знам кво да правим. Те го, на банкомата съм, ама картата ми не мое да бъде обслужена. Даебаиживотецдаебааз! Един път да умрем, та да се родим! Ама дано да е у Виена, при оня мустакатия, къде уж ми вдъхваше доверие…

Advertisements

barekov-vasilev

Имало едно време една малка, малка държавица, закътана в югоизточното ъгълче на един дребен, дребен континент, който пък бил част от планета с размерите на прашинка, запокитена някъде в голямата, голяма Слънчева система и огромната, огромна Вселена. В тази мъничка страна, на този дребничък континент, на още по-невзрачната планета, живеели все по-малко хора. Някои от тях бягали, някои други умирали млади, без да получат медицинска помощ, трети пък оставали неуки, защото образователната система се скапвала, а злобата и простотията завладявала душите им. Мизерия и глад настанал там, в тази държава. Мизерия, глад и хвърляне на салфетки из клубове, в които порно звезди се правели на певици…
Нерадостна била съдбата на жителите й. А иначе страната си била прекрасна – морето миело бреговете й, цели тридесет и седем планини били разпръснати тук и там из територията й, а пък другите й земи били толкова плодородни, че можели да изхранват поне два пъти по-многолюден народ от този, който живеел там. Тучни пасбища, безкрайни равнини, пълноводни реки. С две думи – Раят на земята…
Имало обаче цяло кралско войнство в тази страна. Това били зли, неграмотни и алчни хора, вкопчени във властта със зъби и нокти. Сменяли се царе от няколко династии. Народът свалял една, избирал друга, трета се налагала на власт и се задържала в гладни зими, безпарични лета и откровен терор… Но надеждата съществувала и народът стискал зъби с идеята, че скоро всичко ще се оправи.
Нищо обаче не се оправяло. Тъкмо обратното. Династиите, които се редували, били с различни имена, но все от един и същи сой. Алчни, крадливи, нагли, страхливи, бездарни. Разбира се, като във всяка страна, в която народът се отвращава от управниците си, битките за кокала били големи.
Сменяли се царе, правителства, репмиери. Някои от тях говорели гръмко, че ще помогнат на народа за 800 дни да заживее по-добре. Втори взривявали църкви и издигали паметници на чужди армии, чиито воини, с изсечени лица, зарейвали поглед в светлите бъднини. Трети пък станали царе, бидейки преди това просто пазачи. И така си вървял животът в тази държавица…
Дошла по някое време и династията на Мустака, Дебелака и Фитнесманиака. Те възприемали себе си като учителя, попа и кмета, въпреки че първият от тях бил крадлив лихвар, вторият уж успял мъж на Христова възраст, а третият – пълен смешник, но за сметка на това с висок ръст и (едва ли) с мускулесто тяло и привлекателен за жените.
Отрудените хорица от този народ били бедни и вземали пари назаем от Мустака, за да могат да изхранват семействата си. Той раздавал на воля, но искал неща насреща. Лихвите му били доста високи, за разлика на това, което твърдели думите му. Не вярвайте на думите, вярвайте на делата, беше казал един библейски апостол, но това е друга тема. Мустака вземал жълтички по три за една и доволно си потривал… мустака. Мислейки си, че царуването му ще продължи вечно.
Дебелакът бил мамино детенце и слушал мамичка Ирена, кръсте(в)на на богинята на мира. Станало чудо и момчето, бито и унижавано в училище, изживяло разцвет, после провал, а накрая катарзис. И станало успял “мъж”. Толкова успял, че да му завидиш чак…

barekov-fitnes
Пък за Фитнесманиака какво да разкаже тази история? Авторът наистина не смята, че на това същество е необходимо дори ред да се отделя. Но все пак… Фитнесманиакът бил мноооооого глупав, извънмерно нагъл и безочлив човек. Освен това не можел да вдигне и сто килограма от лежанка без помощта на един, дето кара хората да говорят. Постоянно посещавал хоремага, но не пиел, а танцувал пред гостите с кавал в псевдонационалната си носия. После станал драскач, а накрая почнали да го дават по една правоъгълна кутия в цялото царство. Ходил по коктейли с важни хора и се снимал тях. Даже и интервюта им правел. И Фитнесманиакът си повярвал. Помислил, че е велик. И решил да става цар. Затова обаче му трябвали торби жълтици. Той познавал само един човек, който ги притежавал и отишъл при него. Усмихнал се глуповато, изперчил се с пилешките си мускулчета и казал:
– Здрасти, Дебелак! От много време работя при теб и ти лижа задника здраво. Дай някой лев да стана царче.
– Не знаеш ли, че аз съм царче и дърпам конците на цялото царство? – изревал Дебелака с пълно гърло и ударил по масата, така че се разхвърчали всички чинии с пръжки, тулумбички и пържени пилешки бутчета. – Искаш да ми вземеш мястото ли, посмешище!?
– Не, но аз… – изхлипал Фитнесманиака и се свил в ъгъла.
Дебелака се надигнал от мястото си и се затътрузил към Фитнесманиака, за да му удари един шамар и да спре поне за миг болката в себе си, натрупана от отвращението на околните към него. В този момент обаче звъннал телефонът (в това царство имало телефони, жителите му ги били изобретили отдавна, защото били умни и талантливи и били дали нещо на светЪТ) и Дебелака замръзнал на мястото си. Моментално се изпотил, а ръцете му се разтреперили. Посегнал към слушалката и вдигнал с потна ръка.
– Ало… Мустак…
– Фитнесманиака става царче. Ще го вкараме в Народното събрание, след някоя година ще го направим премиерче, а после и царче.
– Ами аз!? – изхлипал на свой ред Дебелака.
– На теб ти изпращам едно момче с тъмни очила и снайперче. Чао и поздрави на мамичка. Иди да те гушка, докато все още мърдаш, Дебелак! Пожелавам ти хубави няколко часа доживяване!Беше ми неприятно да се познавам с теб!

И минало малко време, но Дебелака оживял. Треперел постоянно, не излизал от един лъскав хотел в центъра на столицата на царството, който уж не бил негов, обливали го студени и топли вълни… Дори и за любимата си трилитрова купа сладолед на ден забравил. Голям страх брал човекът, истина ви казвам.
Но нищо не му се случило. По независещи от Мустака причини. Защото Мустака наистина искал да убие Дебелака. Просто му било писнало от него и решил да не дава на него парите си за пране. Предпочел да ги дава на Фитнесманияка, защото бил изключителен красавец, жените щели да гласуват за него на изборите и освен това пеел отлично “Радка Пиратка”.
Да, обаче тези династии, които управлявали бедната, изнурена от кражби страна, си имали цар. Ама не като царчетата, а друг цар, истински. Нека за целите на тази приказка да го наречем с името Сокола. Той не се казвал така, но историята мълчи за истинското му име. Но за нас то едва ли има значение, мили деца. Защото тази страна, в която се случили тези неща в момента я я има, я я няма, мили деца.
Сокола просто пренаредил фигурките пак… И царството си заживяло по същия начин за много дълго време…

 

Статията е публикувана и тук